Вила Вилекула

Явно имам вродена неприязън към кампаниите тип “след дъжд качулка” или ”дайте да дадем”…Подобен тип инициативи явно целят да накарат масата живеещи на територията на България индивиди да се почувстват изкуствено обединени от някаква висша цел, да бъдат народ, да демонстрират “националните” добродетели.

Кампанията “Не сте сами” за медиците в Либия ми е един прекрасен пример за подобен героичен напън да се вдигне много шум за нищо. Телевизии, вестници, протести, танцьори с изписани тела в Шоуто на Слави - призиви, апели, молби - “Нека покажем на медиците че не са сами”.

Просто не разбирам как си мислят че могат да помогнат на някого тези хартиени лентички, с които всеки втори българин гордо се кичи в последната седмица. По-лошото е че не съм изобщо сигурна,че закачайки лентата на ревера, хората се чувстват “част от голямата кауза, която цели да помогне (все още незнайно и неясно за мен как) на медиците в Либия”. Може някои наистина да чувстват че помагат, но не мога да избягам от усещането, че за една голяма част, това е акт по силата на “така правят всички” и  ” по телевизията така казаха”. Не изключвам и съществуването на особен тип хора, които само чакат да хвърлят енергията си в дадена кауза, за да имат после доказателство за будната си гражданска съвест и оправдание за безделието си. 

Оказва се че тази година за мен коледните картички са едно от малкото неща, които ми създават истински празнично настроение. Иначе всеобхватната цигания и шарения  ме отблъсква, всичко бие на флаш и китайска пластмаса.

НО картичките са друго нещо.

Този път не съм пращала електронни, както направих миналата година. Не съм пращала на най-близките си хора. Пратих на 15 души, които са ми помагали по един или друг начин да навляза в работата и да разбера пазара.

Маркетинговия ни отдел беше приготвил едни безумно странни ( и според много колеги извънредно глупави) коледни картички. Представляваха бели картончета, на които най-отгоре пише: “Напомняме ви,че ако сте забравили да кажете нещо на някого - сега е момента да го направите”. Толкоз. И някакъв мижав мотив на подаръче в долния десен ъгъл. Аз реших че никой не заслужава да получи такава убийствено стерилна картичка и се захванах да поработя за да заприличат на нещо…все пак. Нищо особено, просто взех от ”Слънчоглед” малко лента от органза и едни червени звездички и ги закрепих на картичките. Радвам се че го направих, защото това ме накара да почувствам атмосферата на празника.

Извън тези 15 картички, които изпратих “по работа”, реших да раздам няколко и на колегите си. Само 4. На 4-ма души, които ми показаха някакво човешко лице и ми помогнаха да науча много неща през последните 4 месеца. Едната от тях  беше за редактора. В отговор получих неговите пожелания по много забавен начин писани-недописани върху една от нашите очарователно празновати картички

И ми стана едно толкова топло и коледно…  

Всеки ден, минавайки по Васил Левски за работа гледам голямото светлинно табло на сградата на НДСВ - “Остават едиколко си дни до ЕС” (днес бяха 13 май) и си казвам “Ех, видя се то, в Европа сме вече:)”

Продължавам нататък, и в градинката до Парламента съм обзета от интелектуален смут. Минавам аз през тази градинка, значи всеки Божи ден, от една година насам.Доколкото си спомням, през пролетта някъде, г-н Кмета я даде на фармацевтичната компания Актавис за поддръжка. И хората си я копаха, садиха и естествено - нацвъкаха (това е най-образния глагол за който се сетих) си логото навсякъде. Лошо няма…ОБАЧЕ…какво се случва в навечерието на Коледа. Един прекрасен ден в градинката изниква огромна надуваема бутилка “Кока Кола”, оградена с въженца и надписи “СТОП” а зад нея голяма елха - пак със същия бранд. Но, като за Коледа, изненадите не свършват дотук! Ако се вгледаме малко по-внимателно в хилавите борчета наоколо виждаме табелки “Това дръвче беше посадено от в-к “Труд” (до него съответно се мъдрят дръвчето на “24 часа” и още няколко подобни.Наистина съм извънредно объркана в цялата тази ситуация.Кой стопанисва въпросната градинка? За мен е важно да знам, защото така съм наясно на кого да държа сметка ако градинката е непочистена и буренясала и не ми е уютно в нея. Така нещата се поразмиват - и - споделената отговорност - обща безотговорност

Изобщо не го разбирам това - да се отдават градинки, дръвчета и прочие елементи от градската среда “на парче”. Както примерно имаше миналата година пак по празниците  дърво и на него светещ надпис “Девин” и на съседното дърво - хоп - надпис на друга компания. То бива “социална отговорност”, бива…

И понеже почнах с Европа…имам съвсем смътен спомен преди доста време бях в Швейцария в края на декември. Там нямаше градинки “на парче” нито пък корпоративни надписи. Да, верно, сигурно женевската община може да си позволи да купи украса.  Въпросът обаче рядко опира истински и само до парите. И влизането в Европа ако не стане на ниво съзнание ( някакво, не казвам гражданско, защото според мен на много българи то липсва) няма да стане скоро…

Защо има денонощни погребални агенции?

Нима някой мъртвец се е разбързал за отвъдното, та му трябва експресно обслужване…

Препинателните знаци изразяват (и премълчват) много.

Знаците говорят много за хората, които ги използват.

Например Алекс (аз съм свикнала да го наричам Оз) много обича когато чатим да слага след всяко изречение точка. Никой друг не го прави. Само той, дори една дума да е. Примерно си говорим нещо съвсем несъществено.

-Здрасти, как си?

-Добре.

- Как е живота?

- Ми училище, вкъщи,пиене.

Ей такива неща.Казвал ми е, че точката придава завършеност на нещата.

Ася също каза, че точката е е важна.Тя казвала нещата, които били между думите. Тоест премълчаното.

Аз винаги го изказвам с многоточие. То дава колебание и недоизказаност.Позволява тълкувания.

А има хора, които много обичат удивителни. Вики например - той си е един такъв удивителен и в реалността, не само в текста.Приповдигнат и превъзбуден по особено смешен начин. Както смешни и не на място изглеждат удивителните му в един сериозен делови текст.

Много може да се научи за хората от препинателните знаци…

Наскоро ми попадна една книжка (клижленце даже, защото нямаше и 200 страници) - “Интимност” на пакистанеца Ханиф Курейши. Изчетох я на един дъх в един хубав неделен следобед, слушайки Нина Симон. Наслаждавах се на падащия здрач в стаята и на усещането че е толкова хубаво да съм сама със себе си, без да изпитвам нужда от някой друг (случва ми се може би за пръв път и, надявам се).

Та за “Интимност”-та ми беше думата. Разказва се за мъж, който, по всички “мерки и теглилки” на съвременното общество и наложените от него стереотипи следва да бъде щастлив.Има си човека добра и високоплатена работа, свястна жена, любовници, две сладки дечица, дом и т.н. и т.н.

НО (винаги има едно такова) той НЕ е щастлив. Задоволен - може би, но щастлив - не. И той просто решава да си тръгне…ей така, с пълното съзнание  за болката и разрушението, което ще причини на близките си, за несигурния живот и незадоволените нужди, които го чакат.

Никак не е лесно да бъдеш от този тип хора. Да не можеш да се радваш на статичното състояние, на щастието, към което всички хора се стремят. Да бързаш, да търсиш, да се стремиш…и да не можеш да се насладиш на това, което получаваш…защото ти омръзва още преди да си го постигнал.

Колко от хората правят разлика между “удобната задоволеност” и спокойствието и извисяването на духа (което може би трябва да се определи като “щастие”)? И примиряваме ли се с първото, след като разберем, че постигането на второто е невъзможно?

Колко странно как хората в живота ни добавят допълнителни значения на предметите. Така, ако всичко е символ, дописваме личния си “речник на символите”. Ежедневно.

Какво дописах аз през последната година, благодарение на един човек. Понякога ми се иска да изтрия тези значения, да имат думите пак смисъла от преди “този човек”. Защото допълнителния смисъл често натоварва. А това, което най-много искам в момента е да ми е леко на душата. Предполагам това ще стане, когато се науча да приемам символа с цялата му двойнственост, едновременно с радостта и болката, която носи.Все още не се справям.

И все пак, някой от нещата-символи, които се сещам са:

лилаво

полски цветя

шалове

думи (задължително писани,понякога намекнати, но почти никога изказани)

дъжд

сангрия

шоколад

има и още…но не сега.

Миналата неделя беше празника на София. Бях на “официален концерт-награждаване на заслужилите дейци на културата”. Мероприятието беше добър опит да се направи от всичко по малко (т.е. “манджа с грозде” - Георги Христов и симфоничен оркестър) и да се потупат по рамото няколко творци от ралични области. Бате Бойко беше там естествено. И каза с изключително скръбна физиономия няколко много мъдри и премерени думи (милия, ако можеше да се види колко е смешен с опитите си да вкара нотка човещина в изказването си). Сподели, че столицата има много проблеми, но по тях се работело.Изисквало се време.

Проблем.Защото София страда от ужасяваща липса на време. Часовника й тиктака и все-по зловещо я приближава до облика на един град - антиутопия.

През миналата седмица падна сграда, уби невинни хора. Никой не е отговорен. Никой може би няма да бъде осъден.Не това е страшното. Страшно е, че това няма да е нито първия, нито последния подобен случай.

Ще падат още сгради. Някой ден, докато се разхождам по любимия ми “Шишман”….може да се окаже последния ми ден. Не ме е страх, но е някак цинично.Защото за всички е ясно, че старите сгради в центъра се преустройват в незаконно, за да се отдават под наем. За всички е ясно, че колко и на кого трябва да се платят за да си затворят очите за незаконното строителство. Но това продължава…

Не искам да мисля какво би станало дори от едно съвсем леко заметресение.

Жалко за София, красивата София от миналия век.Жалко за концепцията за столицата като най-представителен град на една страна.

Ако преценката дали България да бъде приета в ЕС зависеше от това доколко администрацията се справя с проблемите на София, смятам, че нямаше да ни огрее не за 2007, но за 2070.

Защото… Боклуци. Агресия. Лоша инфраструктура.Селяния. Престъпност. Корупция.Мръсотия. Хаос. Лицемерие.

И отчайваща липса на рационално и дългосрочно мислене…

Вчера беше хубав ден.

На Вяра, Надежда и Любов.Като се замисля нямам понятие от въпросната притча, но уважавам тези ценности.

Вяра - понякога се губим с нея. Макар да се намираме после, и да се прегръщаме като стари приятелки. Не ще и дума - свикнала е тя да се съмняват в нея. Но накрая знае, че пак ще се върна. И може би ще имам смелост да я погледна и да кажа - да струваше си, беше права, ти беше с мен дори когато мислех че съм сама.

Надежда - казват, че тя умирала последна. Колко ли самотна е тази смърт. Да няма кой да потъжи за теб…защото просто няма “след теб”. Не че нашата човешка смърт е по-малко самотна. Но поне успокояваме суетата си с надеждата, че някой ще поскърби за нас…преди да ни забрави.

Любов - тя е капризна приятелка. Никога не играе по правилата, които аз искам да и наложа. Шмекерува. Ранява ме, уж нашега, само с приятелски чувства…а всъщност оставя белези, понякога твърде дълбоки дори за Надежда и Вяра да излекуват. Но сме много близки …може да се каже че не мога да живея без нея.Някак си няма смисъл.

Любовта, когато не може да се случи по общоприетия начин, когато нещо я спира да бъде споделена и “щастилва” приема формата на музика, места, книги, мисли, преживявания.Думи, които не се изричат.

И на писане…в смс-и, блогове, хомили, тетрадки, в полета на книги, по листи, e-mail-и, картички…