Любовта, когато не може да се случи по общоприетия начин, когато нещо я спира да бъде споделена и “щастилва” приема формата на музика, места, книги, мисли, преживявания.Думи, които не се изричат.
И на писане…в смс-и, блогове, хомили, тетрадки, в полета на книги, по листи, e-mail-и, картички…
1.Любовта съществува (ура!) в две форми:
Божествена (свързана с духа) - тя ти позволява да обичаш някого без да искаш задължително той да е до теб, да ти отвръща на чувствата, да бъде твой.Просто да го обичаш и да си щастлив че го има.
Човешка (телесна) - тя не ти позволява да обичаш без да имаш. Обичам=притежавам, откъдето и ревнувам. Задоволявам нужда, чувствам се изключителен. Празен ако другия го няма.
В мен тези двете не могат да съжителстват мирно. Съжалявам, но ми отнема твърде много енергия и емоция да се опитвам да ги съвместя.
2.Божествената любов (т.е. онази без условия и граници) е състояние близко до щастието и спокойствието. Тя е вътрешен баланс и пълнота. Но е много трудно да се запази дълго. Тя ми носи и един вид разрушително самодоволство - задавам си въпроса- колко ли хора са способни на такава любов?А този въпрос не бива да си го задавам, защото 1) не знам дали наистина всички не преживяват подобен катарзис (т.е. в него няма нищо изключително) и 2)кара ме да се чувствам нещо повече от другите заради нещо, което не е моя заслуга (защото тази лщбов не е “моя”, тя е отвъд и свръх мен)
3. Божествената любов е лека, когато живееш със съзнанието за нея, но и тежи, ако се вкопчиш в нея.
Вчера в държавата Абсурдистан се случи нещо мнооого потресающо.
Една група “журналисти” - корифеи на аналитичната мисъл, блюстители за чистотата и богатството на езика, истински ”Рицари на печалния образ” на сериозната разследваща журналистика се обявиха против идеята за безплатен вестник.
Щеше да е смешно:), ако не беше тъжно:(.
Докога чалгата ще бъде начин на живот в тази държава, питам се аз…
Докога всичко което ядем, пием, гледаме, слушаме и четем ще бъде пошло и злобно?
Докога общественото мнение ще се формира от издания и предавания, които нямат какво да кажат, затова наблягат на начина, по който го казват,а той в общия случай е агресивен и селски?
Кога ще влезем в цивилизования свят с това отношение?
Кой ще ни приеме, като първото нещо, което правим като влезем е да си сложим мръсните крака на масата?
Европейци…ама не до там…
А безплатен вестник в Абсурдистан ще има. Няма как да няма, след като навсякъде по света такива издания имат успех. Въпрос на време.
Ще бъде интересно дали именно тези, които днес плюят по идеята утре няма да излязат с някаква зле скалъпена нейна модификация и да се бият в гърдите че “развиват новаторската журналистика”.
Тогава вече ще е наистина смешно!
—–
Всяка прилика с действителни лица и събития е не съвсем случайна.
Тази седмица ми е много странно отнесена.
Ходя си така из улиците, като напушена, приятно разсеяна и сякаш в тон с това марихуаната е “Топ новина” на седмицата в някои ежедневници.
Топ новина 1: На последната страница на “24 часа” - снимка на стрък марихуана, високо около 2 метра със звучното име “Пич Джойнтчо”. По непотвърдена информация местните тинейджъри полагали изключителни грижи за него и едвам го опазвали да не се употреби по предназначение:) Та растението, милото, било станало част от задължителните за посещение обекти в старата част на Несебър - да му се ненадяваш!
Топ новина 2: За дядо поп от някакво Благоевградско селце, в чиито обор за пореден път открили 75 кила марихуана! Той отрекъл да е ползвал и разпространявал тревата. Видите ли - баба попадия си садяла лековитото растение за да си лекува болките в колената (много ми е интересно как точно се лекуват - като я пушиш или като си правиш компреси).Дотук всичко звучи добре ако не беше незначителния факт че баба попадия била починала пред два месеца. А попа си къта баличките с трева…сигурно за спомен…А и не бил извършил грях, казват от визшето духовенство, не бивало да го притесняваме сега, защото бил разстроен заради съпругата си.
Право си е. Да не му е лесно на Божия служител да си изкарва по такива не особено законови начини доходите?!
Топ новина 3: Застрахователен служител хванат да пафка по морето ( и това ако е новина:))
Трябва да се направи най-сетне нещо за тази марихуана. Що за куриоз - 1000 лева глоба ако те хванат. Сега всички си пушат и какво…
Защо не излезе този бизнес на “светло”? Да станем една малка “Холандия на Балканите” …ех, тогава всички ще са доволни (защо ли;)).
Съвсем откровено и безпристрастно ( тъй като не съм й фен)- въпреки че марихуаната си е вид наркотик, въпреки че предизвиква пристрастяване и има странични ефекти (и макар че може да се използва като лекарство ) - смятам, че България по-скоро би спечелила от легализацията й.
Нали все се чудят нашите министри откъде да чопнат парички, кой данък да вдигнат. Ето ти решение - марихуана с акциз - и народът щастлив и хазната - пълна.
Какво му трябва на човек:)
…at least I have her love
the city she loves me…
/Under the bridge, RHCP/
Когато се чувствам сама и ми е тъжно се сещам за това. Наистина, София ме успокоява, разходките по познатите улици, старите сгради, абсурдните надписи, хората. Разтварям се в града и преставам да мисля че в момента не мога да концентрирам любовта си към един човек, може би защото е твърде голяма и странна. Толкова голяма, многолика, че може да бъде споделена само с града…
***
Музиката е неразделна част от сливането ми със София, всяко място и част от деня си има своя мелодия.
Сутрин
Последните дни спах у една приятелка, която трябва да ходи рано на работа в Бизнес Парк-а, та се налагаше да излизам в 8. Видях София сутрин, протягаща се, още сънена, с хората полека-лека тръгнали на работа, стискащи заветното кафе и досънуващи сънищата си. Трамваите, подрънкващи ( все още бодро и весело), метачите и продавачите на гевречета…
“Гравити Ко” с “Ain’t no sunshine” и “Away” се оказаха много подходящи за сутрешно кафе на “Гарибалди”. Отново изпитах чувството че съм някъде и никъде по света. И че съм щастлива там където съм:)
Следобед
“Шишман” и уличките наоколко, пресечните на “Витоша” и “Графа”, градинката при църквата “Свети Седмочисленици”. Под жаркото лято слънце очертанията се размиват, движенията стават лежерни и времето не бърза за никъде. Дори спира, запечатвайки на снимка представата ми за малка уличка в някой град в Латинска Америка. Салсата е най-логичното продължение на това мислено пътешествие…и се озъртам зад ъгъла, тайничко очаквам някой изкусен салса танцьор да се появи и да ме покани на танц:)
Надвечер
“Моста на въздишките” до НДК. Банално място, комерсиално и с атмосфера не особено подходяща за въздишане (освен ако човек не си пада по отровни изпарения). Обичам да ходя там на свечеряване и да гледам как фаровете на потока автомобили се сливат в размити светлинни петна и линии. Сякаш гледам през мокро стъкло или през сълзите в очите ми…
“Остава” са най- истински в този момент на градска меланхолия. И на удоволствие от нея…
Вечер
Понякога, когато съм в автобуса късно вечер (94 ще ми липсва, толкова много емоции преживях по този маршрут някак между другото) и си мисля за деня си, за бъдещето, за чувствата си…Depeche mode звучат с някаква убийствена обреченост и безнадеждност. Особено болезнено и примирено в “Damaged people”
“When I feel the warmth of your very soul
I forget I’m cold and crying”