Вила Вилекула

Препинателните знаци изразяват (и премълчват) много.

Знаците говорят много за хората, които ги използват.

Например Алекс (аз съм свикнала да го наричам Оз) много обича когато чатим да слага след всяко изречение точка. Никой друг не го прави. Само той, дори една дума да е. Примерно си говорим нещо съвсем несъществено.

-Здрасти, как си?

-Добре.

- Как е живота?

- Ми училище, вкъщи,пиене.

Ей такива неща.Казвал ми е, че точката придава завършеност на нещата.

Ася също каза, че точката е е важна.Тя казвала нещата, които били между думите. Тоест премълчаното.

Аз винаги го изказвам с многоточие. То дава колебание и недоизказаност.Позволява тълкувания.

А има хора, които много обичат удивителни. Вики например - той си е един такъв удивителен и в реалността, не само в текста.Приповдигнат и превъзбуден по особено смешен начин. Както смешни и не на място изглеждат удивителните му в един сериозен делови текст.

Много може да се научи за хората от препинателните знаци…

Наскоро ми попадна една книжка (клижленце даже, защото нямаше и 200 страници) - “Интимност” на пакистанеца Ханиф Курейши. Изчетох я на един дъх в един хубав неделен следобед, слушайки Нина Симон. Наслаждавах се на падащия здрач в стаята и на усещането че е толкова хубаво да съм сама със себе си, без да изпитвам нужда от някой друг (случва ми се може би за пръв път и, надявам се).

Та за “Интимност”-та ми беше думата. Разказва се за мъж, който, по всички “мерки и теглилки” на съвременното общество и наложените от него стереотипи следва да бъде щастлив.Има си човека добра и високоплатена работа, свястна жена, любовници, две сладки дечица, дом и т.н. и т.н.

НО (винаги има едно такова) той НЕ е щастлив. Задоволен - може би, но щастлив - не. И той просто решава да си тръгне…ей така, с пълното съзнание  за болката и разрушението, което ще причини на близките си, за несигурния живот и незадоволените нужди, които го чакат.

Никак не е лесно да бъдеш от този тип хора. Да не можеш да се радваш на статичното състояние, на щастието, към което всички хора се стремят. Да бързаш, да търсиш, да се стремиш…и да не можеш да се насладиш на това, което получаваш…защото ти омръзва още преди да си го постигнал.

Колко от хората правят разлика между “удобната задоволеност” и спокойствието и извисяването на духа (което може би трябва да се определи като “щастие”)? И примиряваме ли се с първото, след като разберем, че постигането на второто е невъзможно?