Вила Вилекула

1.Любовта съществува (ура!) в две форми:

Божествена (свързана с духа) - тя ти позволява да обичаш някого без да искаш задължително той да е до теб, да ти отвръща на чувствата, да бъде твой.Просто да го обичаш и да си щастлив че го има.

Човешка (телесна) - тя не ти позволява да обичаш без да имаш. Обичам=притежавам, откъдето и ревнувам. Задоволявам нужда, чувствам се изключителен. Празен ако другия го няма.

В мен тези двете не могат да съжителстват мирно. Съжалявам, но ми отнема твърде много енергия и емоция да се опитвам да ги съвместя.

2.Божествената любов (т.е. онази без условия и граници) е състояние близко до щастието и спокойствието. Тя е вътрешен баланс и пълнота. Но е много трудно да се запази дълго. Тя ми носи и един вид разрушително самодоволство - задавам си въпроса- колко ли хора са способни на такава любов?А този въпрос не бива да си го задавам, защото 1) не знам дали наистина всички не преживяват подобен катарзис (т.е. в него няма нищо изключително) и 2)кара ме да се чувствам нещо повече от другите заради нещо, което не е моя заслуга (защото тази лщбов не е “моя”, тя е отвъд и свръх мен)

3. Божествената любов е лека, когато живееш със съзнанието за нея, но и тежи, ако се вкопчиш в нея.

Вчера в държавата Абсурдистан се случи нещо мнооого потресающо.

Една група “журналисти” - корифеи на аналитичната мисъл, блюстители за чистотата и богатството на езика, истински ”Рицари на печалния образ” на сериозната разследваща журналистика се обявиха против идеята за безплатен вестник.

Щеше да е смешно:), ако не беше тъжно:(.

Докога чалгата ще бъде начин на живот в тази държава, питам се аз…

Докога всичко което ядем, пием, гледаме, слушаме и четем ще бъде пошло и злобно?

Докога общественото мнение ще се формира от издания и предавания, които нямат какво да кажат, затова наблягат на начина, по който го казват,а  той в общия случай е агресивен и селски?

Кога ще влезем в цивилизования свят с това отношение?

Кой ще ни приеме, като първото нещо, което  правим като влезем е да си сложим мръсните крака на масата?

Европейци…ама не до там…

А безплатен вестник в Абсурдистан ще има. Няма как да няма, след като навсякъде по света такива издания имат успех. Въпрос на време.

Ще бъде интересно дали именно тези, които днес плюят по идеята утре няма да излязат с някаква зле скалъпена нейна модификация и да се бият в гърдите че “развиват новаторската журналистика”.

Тогава вече ще е наистина смешно!

—–

Всяка прилика с действителни лица и събития е не съвсем случайна.

Тази седмица ми е много странно отнесена.

Ходя си така из улиците, като напушена, приятно разсеяна и сякаш в тон с това марихуаната е “Топ новина” на седмицата в някои  ежедневници.

Топ новина 1: На последната страница на “24 часа” - снимка на стрък марихуана, високо около 2 метра със звучното име “Пич Джойнтчо”. По непотвърдена информация местните тинейджъри полагали изключителни грижи за него и едвам го опазвали да не се употреби по предназначение:) Та растението, милото, било станало част от задължителните за посещение обекти в старата част на Несебър - да му се ненадяваш! 

Топ новина 2: За дядо поп от някакво Благоевградско селце, в чиито обор за пореден път открили 75 кила марихуана! Той отрекъл да е ползвал и разпространявал тревата. Видите ли - баба попадия си садяла лековитото растение за да си лекува болките в колената (много ми е интересно как точно се лекуват - като я пушиш или като си правиш компреси).Дотук всичко звучи добре ако не беше незначителния факт че баба попадия била починала пред два месеца. А попа си къта баличките с трева…сигурно за спомен…А и не бил извършил грях, казват от визшето духовенство, не бивало да го притесняваме сега, защото бил разстроен заради съпругата си.

Право си е. Да не му е лесно на Божия служител да си изкарва по такива не особено законови начини доходите?!

Топ новина 3: Застрахователен служител хванат да пафка по морето ( и това ако е новина:))

Трябва да се направи най-сетне нещо за тази марихуана. Що за куриоз - 1000 лева глоба ако те хванат. Сега всички си пушат и какво…

Защо не излезе този бизнес на “светло”? Да станем една малка “Холандия на Балканите” …ех, тогава всички ще са доволни (защо ли;)).

Съвсем откровено и безпристрастно ( тъй като не съм й фен)- въпреки че марихуаната си е вид наркотик, въпреки че предизвиква пристрастяване и има странични ефекти (и макар че може да се използва като лекарство ) - смятам, че България по-скоро би спечелила от легализацията й.

Нали все се чудят нашите министри откъде да чопнат парички, кой данък да вдигнат. Ето ти решение - марихуана с акциз - и народът щастлив и хазната - пълна.

Какво му трябва на човек:)

…at least I have her love

the city she loves me…

/Under the bridge, RHCP/

Когато се чувствам сама и ми е тъжно се сещам за това. Наистина, София ме успокоява, разходките по познатите улици, старите сгради, абсурдните надписи, хората. Разтварям се в града и преставам да мисля че в момента не мога да концентрирам любовта си към един човек, може би защото е твърде голяма и странна. Толкова голяма, многолика, че може да бъде споделена само с града…

***

Музиката е неразделна част от сливането ми със София, всяко място и част от деня си има своя мелодия.

Сутрин

Последните дни спах у една приятелка, която трябва да ходи рано на работа в Бизнес Парк-а, та се налагаше да излизам в 8. Видях София сутрин, протягаща се, още сънена, с хората полека-лека тръгнали на работа, стискащи заветното кафе и досънуващи сънищата си. Трамваите, подрънкващи ( все още бодро и весело), метачите и продавачите на гевречета…

“Гравити Ко” с “Ain’t no sunshine” и “Away” се оказаха много подходящи за сутрешно кафе на “Гарибалди”. Отново изпитах чувството че съм някъде и никъде по света. И че съм щастлива там където съм:)

Следобед

“Шишман” и уличките наоколко, пресечните на “Витоша” и “Графа”, градинката при църквата “Свети Седмочисленици”. Под жаркото лято слънце очертанията се размиват, движенията стават лежерни и времето не бърза за никъде. Дори спира, запечатвайки на снимка представата ми за малка уличка в някой град в Латинска Америка. Салсата е най-логичното продължение на това мислено пътешествие…и се озъртам зад ъгъла, тайничко очаквам някой изкусен салса танцьор да се появи и да ме покани на танц:)

Надвечер

“Моста на въздишките” до НДК. Банално място, комерсиално и с атмосфера не особено подходяща за въздишане (освен ако човек не си пада по отровни изпарения). Обичам да ходя там на свечеряване и да гледам как фаровете на потока автомобили се сливат в размити светлинни петна и линии. Сякаш гледам през мокро стъкло или през сълзите в очите ми…

“Остава” са най- истински в този момент на градска меланхолия. И на удоволствие от нея…

Вечер

Понякога, когато съм в автобуса късно вечер (94 ще ми липсва, толкова много емоции преживях по този маршрут някак между другото) и си мисля за деня си, за бъдещето, за чувствата си…Depeche mode звучат с някаква убийствена обреченост и безнадеждност. Особено болезнено и примирено в “Damaged people”

“When I feel the warmth of your very soul

I forget I’m cold and crying”

През уикенда имах възможност да посетя Кюстендил, където майка ми е а почивка в един санаториум. Преживяването се оказа достойно за документиране.

…автобуса

Стар, раздрънкан, миризлив и задушен. Половината пътници - роми.Другата - местни кадри. Самобичувах се поради факта, че съм се разглезила ужасно и очаквам автобуса да е комфортен, климатизиран, а компанията - интелигентна, добре облечена и хладно любезна.

Вместо това - две пищящи дечица и някакъв селски красавец, който не спря да говори по телефона. Не знам защо, но все имах усещането че само се преструва че говори…

… санаториума

Култово място.Времето е спряло някъде към 1960…Сградата е в типичен соц-стил - строга, внушителна  и депресиращо сива и мрачна. Не знам как някой би могъл да се излекува от нещо в тази обстановка.Малко хубаво кътче - римската арка на входа…

Имах непрекъснато чувството че отнякъде ще изкочи Милицията да ме арестува незнайно за какво.

Да не забравя уникалните лозунги по стените, които документирах на снимка. Любимия ми, поставен на стратегическо място в столовата “Преяждането е вид хранителна наркомания, особено вредна за здравето през втората половина на  живота”. Чудя се кой ли гений е писал тези бисери:

Бисер номер 1

Бисер номер 2

и моя личен фаворит, поставен на видно место в трапезарията:)

…града

Е  много зелен и прохладен. Не всички са много любезни (една циганка едва не ме преби, защото исках да й снимам балоните), има доста млади хора (остана мистерия с какво се издържат). Разбира се преобладаващата е чалга-стилистиката- бели панталонки, лъскави сандалки, крещящи блузки с огромни деколтета. Видях две млади майки, които очевидно имаха претенции за добре поддържани, обаче някак си грубите им селски черти не можеха да се скрият от 5тре тона фон-дьо-тен, с който бяха намацотани.

И много соц- романтика.Надписи “Детмаг” и “Гастроном” ( последния гастроном, в който си спомням че влизах беше този в Полски Тръмбеш около 1990). Паметници с гръмки думи “Да живее републиката, смърт за войната”. Едри социалистически жени в странни пози на мост. Соц-хотели.Спа-хотели.

… готини неща

• Църквата “Успение Богородично” на центъра - с три дървени купола и полу-вкопана в земята. И невероятна градина, където времето просто не съществува.
• Начина по който местната агенция за недвижими имоти показва обявите си - на лепящи листчета на вратата на офиса си.
• Фирмата “Църна маца” се ползва с особена популярност, така и не разбрах защо.
• Един възрастен господин, който всяка вечер пееше пред санаторума. В деня, в който бях там, той учеше малко момиче с изгаряния по цялото тяло да пее. “Кой знае, може един ден колежка да ми стане, певица” усмихваше се старецът

Днес, минавайки покрай един малък цветраски магазин в началото на “Иван Вазов”, видях ваза със слънчогледи - големи и малки и се замислих с какво свързвам слънчогледите…оказаха се доста неща:) Ето някои от асоциациите:

1. Моята любов към слънчогледите, която не знам от кога датира и на какво се дължи.Милия жест на Влади, когато ми подари три огромни слънчогледа и за пореден път ме накара да се чувствам по детски щастлива:)

2. “Черна котка, бял котарак” -прекрасния филм на Костурица с прекрасната любовна сцена в полето от слънчогледи. Циганска работа.Циганска, ама хубава!

3.Али от Индонезия с тъжната си история. Влюбил се в една сръбкиня, пропътувал целия този път само да прекара няколко дни с нея. А тя дори не му обърнала внимание. Любимите й цветя били слънчогледите.Той си беше направил труда да й изработи покана за вечеря (приготвена от самия него), със слънчогледи и текст, преведен на сръбски.А тя дори не отишла на тази вечеря.Така ме заболя…

4.”Поля от слънчогледи” на Остава.Красива музика, поезия, емоции, хора. Обичам онази част в която се пее:

“Сняг и ябълков цвят вали/чисто и бяло никога не ще се стопи/няма изток от Рая/посе, отгледай болката и отрежи”

5. Магазин “Слънчоглед” на “Иван Вазов” - едно от моите спасителни островчета, мястото където задоволявам вечния си глад към красивото.

И толкова много обичам да видя слънчоглед, независимо дали самотно стърчащ пред сградата на ДАМС в София, или безкрайно поле жлътнало се под яркосиньото небе когато пътувам…

Напоследък писането ме тормози. Човъркам се и се терзая.

Наскоро открих разказите си, които съм писала едно време (не чак толкова отдавна, само в далечната 2001:) ). Прочетох ги. Сториха ми се интересни, живи, но и малко плоски.Езикът ми е толкова натруфен с метафори и сравнения, че някак си личи че нямам опит в писането. Сега предполагам бих ги написала по-лаконично.Надявам се че биха звучели по-малко изкуствени.

Очевидно е че с опита писането се доближава до реалността.Историите стават по истински, езика по-пестелив и близък до ежедневния.Имам много да пиша, докато успея да постигна това.

Все още ми е трудно да свикна с писането на компютър, макар да е доста по-удобно. Хартията има някакъв чар, нещо магнетично. И аз отдавна съм под нейна власт. Трудно ми е да начаткам нещо направо на клавиатурата, без преди това да съм го написала някъде или поне без да съм го попрехвърляла из ума си поне седмица.

Писането е магия и би могло да запълни цяло едно съществуване.Можеш да си изградиш свят, два, три…милиони и да си живееш в тях. Добра алтернатива ако ти писне този…което често се случва.

Знам че хората са ми много интересни, искам да пиша за тях. Направо невероятно колко странни хора познавам.Изкушавам се понякога да си играя с образите им и да си мисля каква каша би се забъркала ако просто ги опиша, допълвайки това,което не знам от собственото си въображение и ги вплета в някаква история.

Кой знае.Един познат, млад автор от висотата на своите 21 години (тук се подсмихвам под мустак) ми заяви че за да пиша трябва да имам какво да пиша. Е, аз имам.Даже твърде много.

Случайностите играят доста важна роля в живота ни, макар често да се опитваме да отречем това и да се потупаме гордо в гърдите като “господари на собствената си съдба”.

Всъщност дали това са случайности е трудно да се каже. Все повечевярвам че нещата се нареждат според някакъв замисъл, който не ни е известен…Тов аопределено носи успокоение, че няма да бъдем изоставени в страдание и на кръстопът дълго време.

***

Срещнах Лилия в автобуса за Велико Търново.

Жена на 55, с къса бяла коса. Сините и очи излъчват някаква блага светлина. Не приличаше много на българка. Хората, които са живели извън България изглеждат някак по-спокойни, мили и щастливи…

Оказа се че Лилия познава баба Марияна от Дома за възрастни в Дървеница. Преподавали заедно във “външна търговия” заедно. Случайност?Заговорихме се за Марияна - каква дама е, как се отличава от другите.

И така от дума на дума - Лилия ми разказа своята история…

Завършила английска филология, започнала да преподава.Нещо все я теглело навън, искала да се занимава с търговия, с бизнес.Малко преди промените през 1989 се премсетила да работи в “Интерпред” за голяма междунарона петролна фирма.

Тогава била на 40.Било и обидно да секретарства на тази възраст, но преглътнала гордостта си. От тези години останал споменът на срещи с безскрупулни хора, които натрупали богатството си с далавери с парите на обикновените хора.

След известно време съпругът на Лилия решил да отиде да работи в Украйна. Това било шанс за нея и тя го последвала и си намерила “прекрасна работа” - като преподавател и дистрибутор на учебните материали на “Лонгман”. Обикаляла цялата страна и изнасяла лекции пред групи от минимум 80 души.

После отишла в САЩ. И досега е там, там са и децата и. Но чувства че иска да се върне, за да бъде опората тук на семейството си.

***

Лилия твърдо вярва в Бог и смята че той я е изпратил да странства по света, дал и е изпитания, за да я научи каква е нейната мисия и да и даде вярата. В семейството,в което е израстнала (родителите и са били членове на Партията) няма никой религиозен…ала нещата, с които се сблъскала в живота си я направили мъдра.

Няма как да не вярваш, че Бог всеки ден ни дава шанс да открием себе си и вярата си в доброто начало. И ни среща с точните хора, които да ни помогнат за това.

Срещнах баба Марияна в дома за възрастни в Дървеница.

Облечена е в синя памучна рокля на цветя. Носи от тънките подрънкващи гривни (Bangles).Такива гривни продават в индийските магазини, но нейните изглеждат сребърни.Подпира се на бастунче.

Често подпира замислено глава и ме гледа над старите си очила с рогови рамки.

***

Родена е в Швейцария. Баща и бил от Русе, а дядо и Кирил от Трявна.

Понеже баща и пътувал, тя била “добре с езиците”. Знае немски, френски и руски.

Преподавала е немски във “външната търговия”.

От цялата и личност лъха аристократизъм и спокойствие.

***

Да дойде в дома за стари хора решила сама. “Швейцарското възпитание” изиграло роля.

Там (в Швейцария) възрастните хора  се отделяли за да не бъдат никому в тежест. Тук, нашия балкански манталитет е да сме привързани към дома си, казва тя. А всяка привързаност е робство…

***

От време на време жената не може да си спомни думите, някои факти. “Ох, памет моя”, въздиша тя, бърчейки чело в опит да се сети за името на училището, в което е учила.

Въпреки това обаче, разговорът тече леко и приятно, скачаме от тема на тема.

Баба Марияна не може да проумее откъде идва човешката злоба.

“Всеки е преди всичко човек” замислено казва тя. “А моите внуци учат едни неща – компютри и други неща, които обаче нямат реално приложение, топлота нямат, не знам дали ме разбираш”.

Разбирам я, и още как.

***

Пътувала е много и е благодарна че и сега има контакти с хора от цял свят. Езика според нея ти отваря много врати, цял един нов свят. Не може да проумее как в голяма част от българите я няма онази искрица любопитство и откривателски дух, които движат останалата част от света.
***
Говорим си много за българския манталитет.

Ние тук на тези Балкани, от кого да се научим на хубаво – всичко в България е направено със сила. А българина е толкова непоследователен и нелогичен.Например към храната – плаче че няма какво да яде, а цели комати хляб се изхвърлят ей така.

Трудно е да се разбере българина, а още по-трудно е пък да го заобичаш… ***

Много ми беше приятно да се запознаем, мила.Пак заповядай, казва ми старицата на сбогуване.

А аз си мисля- защо не срещам повече такива хора всеки ден…

Едни много близки до сърцето ми хора организират за XI-ти пореден път “Балкански младежки фестивал”.

До скоро събитието се провеждаше в Габрово, но от миналата година се премести в Сандански. 

Получава се много хубаво, защото се събират млади хора от балканските (а и не само) страни с доста разностранни интереси и от различни организации. Много млади изпълнители се представят на концертите, които са всяка вечер.

Паралелно с концертите и фестивалната програма тече и кръгла маса с представители на различни организации. Тазгодишната тема е за “Дигиталните комуникации като ключов фактор за изграждане на партньорство в младежката сфера”.

Тази година ще има 60 души, които ще жонглират с огън, графитъри, татуировчици, жонгльори и още изненади.

 С нетърпение очаквам събитието, не само защото съм емоционално свързана с него, но и защото за мен организирането на такива форуми и събития е начина да се насочи вниманието на все по-апатичните “тийнове” към нещо стойностно.