Вила Вилекула

Има ли нужда да си говориш с някого, когато и на двама ви е ясно, че сте се срещнали само за да правите секс?

“Той не е тъп, просто мозъкът му не е трениран да мисли.”

Днес с един приятел спорихме коя книга е по-хубава “Алиса” или “Мечо Пух”.

И изведнъж разбрах защо всъщност харесвам “Мечо” повече.Непринудена и истинска е.Никой не ни лъже че мечето Пух е умно, че Йиори е оптимист а Прасчо - храбър.

Ето защо!

И се сетих за един епизод от анимация “Мечо Пух”, в който Йиори демонстрира очарователно как да запазим самообладание дори в неприятни моменти.

Докато се разхождат из Гората, Ийори изглежда попада в нещо като плаващи пясъци и започва да потъва.

Репликата му, констатираща неприятния факт и изпълнена с философско примирение:

-Потъвам.Очаквах го.

Просто прекрасно!

Днес заприказвахме за работния ден или по-точно за работния ентусиазъм.

Каква би била дефиницията на подобно понятие не съм много сигурна. Все пак идеше реч за нещо средно между бодрост и желание за работа. Някакво магическо състояние за което се казва че “работата спори”.

Достигнахме до извода с няколко колеги, че работния ентусиазъм се проявява най-вече сутрин, а към обяд човек се сдухва и изобщо…”Колега, я не ме занимавай с глупости”… (за хора като мен, които до към 10 са неадекватни - колко ли време спорна работа остава - няма що ).

А както се казваше в един виц - “Защо на всички им се доспива след ядене?- Ами защото кожата на корема се опъва и клепачите се притварят …”

Та затова смятам че сиестата може би е една много добра идея за поддържане на следобедния работен ентусиазъм. Работиш каквото работиш до обяд, хапваш и полягаш за 30тина минути (не повече, няма да лентяйстваме я!). Предимствата на такова едно “полягане” са си доста. Примерно - различни изследвания са доказали че освежва паметта. Без да съм правила специално изследване, аз съм убедена, че със сигурност помага за успокоение на нервите и прави хората малко по-мили и усмихнати един към друг.

Всъщност, ако вземем че възприемем сиестата - няма да открием топлата вода. От тази статия  в Уикипедия научих например, че в Тайван в училищата има специален час за спане, а повечето компании в Япония имат в офисите специални “стаи за подрямване”

 Питам се в нашия сериозен “липса на място в офиса ” проблем - къде ли можем да си направим “стаята за подрямване”…

Обичам Ийори. Той не е досадно мрънкащо животно, нито е досадно всезнаещо животно.

Той е просто ужасно тъжен и очарователно меланхоличен. А най-любимата ми е опашката му, закачена с пиронче

Ето малък откъс от ГЛАВА ЧЕТВЪРТА, В КОЯТО ИЙОРИ ЗАГУБВА ЕДНА ОПАШКА И ПУХ НАМИРА ЕДНА

“Понякога (Ийори) си мислеше тъжно: “Защо?” , понякога мислеше “Закъде?”, понякога - “Колко всъщност?”, а понякога не бе много сигурно за какво мисли.Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпли, Ийори се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

-Как си?

-А ти как си? - попита го Пух.

Ийори люшна глава насам-натам:

-Не много как! - каза той.

***

Наскоро попаднах на едно много луксозно издание на Egmont UK на ”Мечо Пух” (365 days with Winnie the Pooh), което според книжарката било внесено само в 2-3 бройки в България. Е, ако все пак ви попадне - вземете си го. Струва си всеки ден да бъде разведрен от историите на глупавото старо мече и неговите приятели:)     

Има места, които са част от същността ни...

Открих Apart:mental през лятото на 2005та. Твърде смутно по отношение на моята душевност време. Трябваше ми място за размисъл, почивка, среща с близки хора. Място където да си бъда аз (защото твърде много ми се налагаше да бъда не-аз през останалото време).

Apart:mental някак си естествено стана това място. Имаше музика…тиха и отпускаща. Имаше приглушено осветление.Имаше шоколад и дълги среднощни разговори.И премълчани думи.

Казвам “имаше”. Защото нещата много се промениха.

Може би защото ги няма средношните разговори. Верно, шоколадът си е там. Все още е много вккусен, защото е истински. Хималайският чай и кафето също са прекрасни. Но Apart:mental някак си вече не е част от мен. 

Всичко започна с ремонта, с огромните, безмислени картини, окачени на стените.

Продължи с нашествието на пластмасовите хора, които демонстративно размахваха лаптопите си наоколо. И с тинейджърите, от чийто шум не мога да чуя собствените си мисли.

Apart:mental вече не е себе си. Но понякога, когато отида там, отново се ставам едно цяло с “тук и сега” и няма защо да мисля за утре или къде да отида. Защото съм навсякъде…

Днес реших да отида да се издължа на всевъзможните Топлофикации, Софийски води, БТК-та  и прочие уважаеми институции, които биха направили всичко да ни приберат паричките.

Но бях неприятно изненадана.

Защото…

Сметките могат да се платят (всичките без интернета) в Телефонната палата. Последния път, когато ходих (преди около месец) досетливите служители бяха сложили в паричния салон една от онези прекрасни машинки, дето им казваш каква сметка искаш да платиш, а те изплюват картонче с номерче.После чакаш номерчето ти да се появи на светлинното табло над някоя от касите и така - пей сърце. Толкова бях впечатлена от технологичния ни напредък и от факта че успях да платя 5 сметки за около 6 минути без да чакам на никакви опашки, където изнервени пенсионери ме посръчкват или разни нагли лелки се опитват да ме прередят с извинението че “били на работа”.

Днес, когато вече сме в ЕС, плащането на сметките ми отне горе долу пак същото време.

Само че…за моя изненада, очарователното, плюещо-картончета-с-номерца устройство го нямаше. Беше скрито зад вратата и зачулено с някаква торба.

Стана ми много тъжно.

Очевидно, на българите (вече европейци)  им е толкова трудно да разберат как функционира устройството, че се налага то да бъде обслужвано от любезна лелка, която обяснява процедурата “избирам си какво искам да платя-натискам копче- излиза картонче-чакам си реда - отивам на гишето, където за пръв път светне моето номерче”. Явно след известен пробен период ръководството просто е решило, че е нерентабилно да поддържа длъжността “обслужващ апаратче за поредни номера”.

И сега пак ще си плащаме сметките по стария начин - с опашките, с ръчкането и пререждането…както ние най-добре си знаем…

Днес, прочитайки това реших че трябва да напиша нещо позитивно, напук на работата, която ме залива отвсякъде…Радвам се че успях да си запазя доброто настроение днес - въпреки всичко:)

И така - 10 неща които аз обичам (предполагам това е само началото):

1. Шоколад

2. Аромат на дъжд

3. Слънчогледи

4. Море

5. Аромат на кафе

6. Камбаните на “Александър Невски”

7. Книгите

8. Усмивките

9. Вътрешните дворове

10. Разговорите с непознати

Май не чувствам особена разлика. Не се чувствам по-евопейка от преди. Всъщност аз от доста време си се чувствам гражданин на света, тъй че ЕС няма как да ме уплаши много. Освен това не мисля че България е влязла в Европа докато мисленето на хората не стане европейско.  А това едва ли ще стане за година две.

Да видим хронологията на първите 24 часа от моето европейско съществувание:

 00.00 часа

На площад Батемберг с още 100 000 души (плюс минус - изчислението е на Канал 1, аз лично не мога да съм сигурна, защото не съм ги броила). Хубаво светлинно шоу. Отвратително озвучаване. Пияни европейци се опитват да се възкъчат върху лилавата крава на “Милка” пред Народния театър. Други, привърженици на титатничните хайдушки битки (може би) подражават на храбрите воеводи и пуцат ли пуцат с пиратките.

03.15 часа

Местим се у Севи, където си пожелаваме “ЧНГ”. Как можаха да ми изтеглят от баницата “Бебе”. Изпадам в ужас а те се забавляват на мой гръб. Изпиваме между другото една бутилка вино.

6.05 часа

След около 10 минутна препирня “Ти у нас или аз у вас”  с Ели решаваме че все пак тя ще спи у нас ( за което решаваща роля изиграва факта че изтървахме автобуса). Чувствам се ужасно егоистична и ме е срам.

11.00 часа

Събуждат ме  по телефона. Обичам да ме събужда точно този човек по телефона:)

12.30 часа

Отивам да изпратя Гери на летището. Пътуваме заедно с нея и майка и а сестра и шофира.Дават и инструкции къде да завие. Боже, какви софиянци.

На летището - осъзнах че съвсем не е много европейско че паркинга е твърде малък.

Което си беше добра подготовка за едно напълно не-европейско 2часово висене на гишето за чекиране. Лентата за багаж беше повредена, та служителките изпълняваха и хамалски задължения горките:(

15.20 часа

След като изпратихме Гери, се качваме в 84 а шофьора “галантно и възпитано” съвсем по европейски ни изръмжава че няма билети. Возим се гратис - и май имаме късмет -изглежда контрольорите и те са хора и почиват на 1ви януари. Може би последния ни шанс да изпитаме незабравимата тръпка на возене без билет.

16.00 часа

Отиваме на кафе у Севи и там още се учат на Дунавско хоро:) Гледаме “Как да разкараш гаджето за 10 дни”. Човекът който е правил субтитрите явно е превеждал без дори да гледа филма, защото по някаква странна причина всички са в женски род. Понякога CapsLOck се включва, да не говорим за пунктуация и буквализми. Абеее, трагедия, ама се заливахме от смях и заради тез глупости.

19.00 часа

Приятно съм изненадана че магазин “Фамилия” , който иначе е ужасно незареден ( и специално в този за който говоря вони ужасно на гнило) е отворен. Купувам си шоколад и се запътвам към вкъщи.

21.00 часа

След като си изпих мляко с какаото сядам да гледам “Когато порастна ще стана кенгуру”. Хубав филм. Накрая плаках и се смях едновременно. Оз ми каза че било невъзможно, но се случи.

Такива чудни неща се случват независимо от ЕС.