Вила Вилекула

Желая да са оплача на широката или не чак толкоз широка общественост ( абе важното е да са оплача!) от температурния терор на който съм подложена от колегите в офиса.

По някакво ужасно стечение на обстоятелствата - или световна конспирация - не знам - мястото ми е точно, ама точно под климатика!

И какво се получава всеки Божи ден, забележете - НЕЗАВИСИМО какви са температурите навън…

Влизам си аз, геройски изкачила 4 етажа, и естествено изплезила език (е, да, знам …тряя спортувам повече) и разгорещена. Естествено, някой е успял да дойде преди мен и да пусне климатика на 31 градуса (нищо че навън е 21 примерно). И така - цял ден.

Понеча ли да го изключа - ме поглеждат умолително или зловещо - според ситуацията.

Ако се е затрило някъде дистанционното - настава национална трагедия на етажа.

А не дай Боже да рече некой да проветри…същински апокалипсис.

Затва, исках да кажа - да споделя с вас как ме тормозят ежедневно. Как сивото ми вещество (дето и без това не е в толкова излишни количества) - бавно се размеква.

Искам и аз кампания “Не сте сами”. Ама не искам протести и блокажи на столицата, нито пижамени шествия (не искам невинни хора да се поболеят зарад мен).

Само ако може да има въздух. С нормална температура. Друго не ща!

Може би “сладка носталгия” би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради “шекерджийницата” където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя - то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

“Шекерджийницата” беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в “шекерджийницата” (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

“Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството - смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…”

Явно не само аз страдам от шекер - носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново - непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка

Днес бях на кратка командировка до Самоков и обратно.

Странно, но изобщо не съм сигурна дали това се случи или съм го сънувала -толкова нереални и различни от обичайния ми свят ми се видяха нещата по пътя. 

Нямах никакво време за разглеждане и усещане атмосферата на града, но ако трябва да нарисувам с много едри щрихи цялото пътуване, резултатът би бил нещо такова:

язовир “Искър”, който ни съпроводи по една дълга отсечка от пътя - отвратителни завои (дори на “Шипка” са по-приятни)- странни зимни пейзажи с есенни листа - картофи - пропаднал път с голяма дупка - грозно порутено общежитие - още грозни стари блокове - магазини с шарени стоки - лъскави джипове с дебеловрати шофьори - странно заглеждащи колата ни хора - пусти улици - огромна “Община” в соц-стил (интериорът ми напомни за стария “Пионерски дом” в Търново) - нелепо претенциозна сграда на читалището - “показен” магазин (така и не разбрах какво “показват” там) - стара турска чешма - джамия - усещане за друг свят - часовник спрял преди поне 40 години - тягостно чувство на разруха и изоставеност лъхащо отвсякъде.

Дано не ми се сърди някой самоковец като прочете това. Истината е, че града ме заинтригува и бих отишла да го разгледам. Този път наистина   

Днес бях в City Centre Sofia.

Видях много хора, стиснали в ръцете си заветния пакет ( съдържащ я обувки от Geox, я парцалче от French connection)…

И всички изглеждаха доволни.

Да притежават и консумират. 

 I can’t get no satisfaction…

Щастието било толкова близо. А аз се изтрепах да го търся къде ли не…

Трябва да ида да си накупя малко “щастие” в пакети. Нали сега е сезона на намаленията!

От няколко месеца храня надежда за истинска зима. С температури под нулата. С щипещ носа ми студ.  Време да си нося пуловерите, които сега стоят заключени в гардероба.

Не че толкова обичам зимата де. Напротив. От всичко най-много мразя да ми е студено всъщност. (Бррр, само като си помисля например че пода под краката ми може да е студен мога да отложа ставането от леглото с още минутки…)

Обаче, присъствието на 4 сезона (или, оки, ще се примиря с глобалното затопляне, присъствието на поне 2 сезона - топъл и студен) ми е необходимо. От психологическа гледна точка то утвърждава една много приятна цикличност, а цикличността винаги ме е успокоявала. Сезоните поставят спомените на точното им място в албума. Помня например че когато тичахме боси в дъжда беше август и валеше дъжд. Сега като вали дъжд и през февруари и е почти толкова топло като през август - как да запомня?

И физически е някак добре да има някакви сезони. Не може да се потиш по 24 часа 365 дни в годината, нали? (Макар май това се очертава да е тъжната истина, която ще ни застигне през следващите няколко години).

Именно заради възстановяването на това равновесие днес съм щастлива. Зимата напомни за себе си. С щипещ студ и режещ вятър. За пръв път от около месец и нещо носих шал, шапка и ръкавици. Макар да беше неприятно ми достави някакво особено удоволствие.

Сега, остава да се надявам на СНЯГ. Много сняг. Да затрупа всичко. Да газя в него и той да хрупти под краката ми. Да е бял (поне за ден) и да скрие дупките, кучешките “радости” и всички боклуци. Да блокира движението в София и да създаде лек налудничав хаос.

Зима без сняг е престорена милувка. Не ти носи топлина и се чувстваш излъган…

Когато станах сутринта и излязох за работа улиците ми се сториха изненадващо спокойни за петък. Разбрах какво става едва когато стигнах до градинката на Народно събрание и видях полицията и пожълтелия от таксита площад. Тролеите -спрели. Хората - крачат пеша и си проклинат наум. Тайничко се зарадвах че не ми се налага да пътувам днес и си помислих че всичко ще свърши бърз- бързо.

Но, не би.

Оказа се проблемът е дълбок - социален, политически, па дори и народопсихологически. И цял ден това дъвчем…

Гледах снимки от протеста. Лицата на тези хора бяха озлобени и диви . Те искаха да протестират, не само защото техен колега беше убит, но и защото имат нужда да излеят някъде събралата се агресия. И от това цялото събитие придобива грозния привкус на неовладяна стихия.

Шествието за медиците в Либия в сравнение с протеста на шофьорите си беше направо мирна разходка…

От цялата работа осъзнах няколко неща:

Първо: Че не можем да протестираме цивилизовано, така че хем да постигнем исканията си, но без да блокираме напълно функционирането на системата. Или пък можем, но не искаме.

Второ: Всичко е толкова пошло в тази страна, че популизмът тържествува. А именно той е формата на манипулация, която най-много мразя

Трето: Страхувам се от бeзумните тълпи. Страхът на буржоата, който се бои да не бъде развален подредения му свят. Този страх ме кара да се ужасявам от себе си.

И все пак - в цялата тази картинка на хаос и агресия имаше нещо безмерно хубаво.

Хората, като не можеха да си ползват колите и градския транспорт, ходеха пеша. Разходиха се. Не се блъскаха. Имаше въздух. На светофарите на Военния клуб се пресичаше и на червено. :) Скейтърите и велосипедистите се радваха на неочаквания подарък - пусти открай- докрай булеварди - само за тях. Аз също се радвах с тях

 А въздухът сякаш не мърдаше, а бе сгъстен и нажежен до червено. Може би така е при всички размирици, така е в мига преди да се взриви напрежението.

Връщането към нормалния ритъм бе странно и приятно. Като да вкусиш София за първи път. Май все пак в протестите има нещо хубаво… 

Няколко разговорни от днес:

Говоря с един приятел французин, който е в Доминиканската република.

- Ходих на клуб онази вечер - казва.

-Предполагам е имало много хубави момичета - предполагам аз.

- Не бях виждал толкова много пластични операции на едно място - отвръща

***

Оплаквам се на една приятелка, че не мога да се самонакарам да ида да плувам и тя отвръща:

- Ако имах време и бански щях да дойда с теб. Но нямам, за съжаление…

***

Мрънкам, че в Скайп няма емотикон, който да показва че отиваш да се къпеш. Момчето, с което говоря, мъдро заключва:

-Е, тогава това би било не емотикон, а еротикон

След няколко дни само е невероятния прекрасен Празник на влюбените - 14 февруари. Доколко е празник на любовта и доколко на кича обаче - не мога да преценя. Днес видях някакъв рекламен камион с прозрачно ремарке, на което пишеше “Празнувайте Свети Валентин с нас” и вътре , в тапицираното с червен губер ремарке, бяха изложени всевъзможни сърцевидни джунджурии - плюшени сърца от всякакъв калибър, пухчета, и всички останали невероятни ( и непотребни) предмети на кича. Може би, ако бях “влюбена” в някого или бях още тийнейджърка…нямаше да се издразня толкова, а щях да се умиля и разлигавя.

Не знам защо обаче започна да ми се повдига.

Защото се сетих за витрината на Orange centre (магазин, който иначе уважавам) …

Тя винаги представлява идеално отражение на изкуствения лъскав свят, чиито елементи се предлагат вътре. Особено по празници - перфектния кич и фалшива порция “празничност” е там.

Да видим…

Преди няколко седмици имаше прекрасна хартиена камина.Коледа е все пак - топлина, домашно огнище и прочие маркетингови залъгалки. Сега наближава Свети Валентин - и ето че на витрината цъфнаха големи сърчица. Любов, розова захар, пеперудки и прочие (като неща излезли от стаята на DeeDee, Dexter’s sister). Ако някой се е уплашил че после няма да има какво да се сложи - споко!Идва Великден - зайчета.После - Гергьовден.След това - абитуриентски балове. Лятото май е малко постно. Но да не се отчайваме - началото на учебната година е прекрасен повод за “празник”, нали.

Купуваме всичките тези неща, някой ни убеждава, че те ще ни накарат да се чувстваме по-щастливи и обичани. А всъщност - в цялата мания да притежаваме забравяме, че най-красивото в празниците е именно мига.

Да бъдем с близки (или непознати). Да правим нещата които обичаме. Да правим нови неща и да се забавляваме. И че не можем да затворим тези единствени моменти в буркан. И затова са толкова безценни

Днес се замислих върху текста на една песен в който се пееше “i gave you my heart, now you want my soul”.

Замислих се дали сърце и душа са две различни неща, когато става въпрос за отдаването им “на някого”.?Може ли да се говори за последователност на отдаване в смисъла - първо ти подарявам сърцето си, а после и цялото си същество - т.е. - душата? И дали умираме когато се дадем напълно на някого а този някой не е готов да ни вземе?Изобщо какво става после…