Вила Вилекула

Желая да са оплача на широката или не чак толкоз широка общественост ( абе важното е да са оплача!) от температурния терор на който съм подложена от колегите в офиса.

По някакво ужасно стечение на обстоятелствата - или световна конспирация - не знам - мястото ми е точно, ама точно под климатика!

И какво се получава всеки Божи ден, забележете - НЕЗАВИСИМО какви са температурите навън…

Влизам си аз, геройски изкачила 4 етажа, и естествено изплезила език (е, да, знам …тряя спортувам повече) и разгорещена. Естествено, някой е успял да дойде преди мен и да пусне климатика на 31 градуса (нищо че навън е 21 примерно). И така - цял ден.

Понеча ли да го изключа - ме поглеждат умолително или зловещо - според ситуацията.

Ако се е затрило някъде дистанционното - настава национална трагедия на етажа.

А не дай Боже да рече некой да проветри…същински апокалипсис.

Затва, исках да кажа - да споделя с вас как ме тормозят ежедневно. Как сивото ми вещество (дето и без това не е в толкова излишни количества) - бавно се размеква.

Искам и аз кампания “Не сте сами”. Ама не искам протести и блокажи на столицата, нито пижамени шествия (не искам невинни хора да се поболеят зарад мен).

Само ако може да има въздух. С нормална температура. Друго не ща!

Може би “сладка носталгия” би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради “шекерджийницата” където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя - то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

“Шекерджийницата” беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в “шекерджийницата” (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

“Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството - смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…”

Явно не само аз страдам от шекер - носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново - непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка