Вила Вилекула

Ако се чудите как да прекарате няколко часа в пролетна слънчева съботна сутрин…

Предложението е:

Чаша хубаво капучино, кроасан, Ибрахим Ферер и Капитал Light в градинката до Парламента*.

La vita e bella…:)

* Light-а може да се замени и с книжка…а градинката може да е всяка друга градинка, където концентрацията на улични кучета и тихи ( и не чак толкова тихи) луди е минимална (предупрежвавам - градинката на “Св. Седмочисленици” НЕ е добра идея в този случай) 

Преди малко докато гледах “Ъндърграуд” се замислих за погребенията на разни големи диктатори и държавни мъже.

Помня, когато мама ми разправяше като била още ученичка и умрял Сталин. Тогава ги строили всички да плачат дружно, а тя нали си е шматчица била, та нещо не разбрала какво толкоз му е тъжното и се подхилквала, щото всички наоколо ужасно смешно са циврели явно:)

Цялата тази работа с почестите ми се вижда малко пропагандна. Народът или жали държавния си глава защото го обича (и съответно главата си е вършил работата) или просто защото някой е накарал народа да вярва, че държавния глава заслужава да бъде обичан и съответно изпращан с почести. Странно е някак… Въпреки че ужасно съжалявам, че не можах да ида в мавзолея преди да го съборят и да видя мумията на Георги Димитров.

 И друго нещо съжалявам. Не знам защо, ама си мисля, че ако вземе че умре някой политик, хората няма да се стичат на тълпи да го изпратят. И то не само защото няма пропаганда, ами просто защото тук никой вече не вярва, че политиците си вършат работата.

Тази вечер  беше хубава…

Запознах се в един магазин с момиче, което каза че с танцуване на салса по 3 часа всяка вечер се свалят много килца и тя била станала 44 когато танцувала. Малко беше трудно да и повярвам, че май беше по-закръкленка и от мен:) Представи ми се като Кари - мисля че се възприемаше като Кари Брадшоу от Sex&the city. Това беше просто неумолимо смешно.

*** 

 Бяхме седнали в градината на MRPizza на “Неофит Рилски”(бившето Авалон). Там е хубаво…като цяло обичам такива вътрешни дворчета. Имаше един хубав голям котарак от другата страна на оградата. Беше явно любовчия, защото половината от едното му ухо го нямаше Храних го с пица, а той лакомо протягаше лапа в процепчето на оградата…

 ***

Бяхме с Лиана и Меган. Лиана е толкова невероятна - висока само 1.50 м, а толкова енергична и позитивна, опасна направо. Кокори ги ония големи тъмни очи ини убеждава как в Армения това, в Армения онова. Абсолютен образ! А Меаган казва че в Армения всички са толкова готини. Май си струва да я посетя таз страна. Още повече като чух за фабриките за коняк, вино, бира и шампанско А да, опитвахме се да обясним разликата между “прошляк” и “плужек” на английски.

Та…пролет е…и се случват такива хубави неща

Както се казваше в една не особено оригинална реклама на бира…вдъхновена и аз от поста на Еленко за това как работят в Google…реших да си помечтая как бих искала да изглежда работното ми място. Нали мечтите са безплатни…а току виж съм дала добри идеи на някой напредничав работодател

И така…

Като за начало мисля, че би било хубаво да има достатъчно място за всеки. Сегашните ми 4 квадратни метра не ме устройват особено. Мисля че и четирите чекмедженца са ми малко недостатъчни…

Светлина и въздух. Естествени когато е възможно. Не само от лампа и климатик.

Тишина или възможност за шумоизолация. Предвид факта че имам шумни колежки, който често обичат да обсъждат някакви изобщо не-интересуващи ме неща на висок глас. Предвид факта че лесно се разсейвам.

Компютърче - за предпочитане едно симпатично лаптопче което да хваща wireless-a, покриващ всички точки на офиса (добре де, може без тоалетната).

Дотук с основните базисни неща.Сега малко глезотийки:

Кухня или стол - не държа на някакви засукани манджи, но би било прекрасно да има къде да закуси човек с нещо нормално и различно от донът, кроасан и прочие калорийни бомби. Би било вълшебно ако след изтощителен разговор или работна среща има отде да си вземеш свеж плод или зеленчук или фрешче някакво (от онова хубавото лимон-джинджифил). А да - и в тази кухня да не се пуши, моля

Вътрешен двор - застлан с плочи и с достатъчно зеленинка, както и цветя. С удобни диванчета и съответните масички - за срещи, работа или просто приятно време с интересно четиво. Internet access  е по подразбиране.

Място за спорт - да, да …знам че и сега има наблизо басейн, ама …друго си е някак. Басейн и фитнес/зала за упражнения/танци - най-прекрасния начин се успокоиш ако си бесен на някого.

Мисля си дали не е добре да има и от онези анти-стрес зали, които казват съществували в Япония. Да чупят хората чинии или да замярат дарц с окачена снимка на шефа…

И съвсем щях да забравя. Обзавеждането и цветовете са много важни! Омръзна ми от бяло и сиво. Цветовете, без да се прекалява, разбира се, са свеж начин за създаване на хубава работна атмосфера. Разчупените форми и нетрадиционни материали- също

 Еееех…мечти

Обичам да пътувам с влак…

НО

Последното ми опит за закупуване на билет беше същински подвиг.

Софийската централна гара си е като бойно поле (макар че само ден преди да ида за билет Петър Мутафчиев демонстративно беше открил новите модерни ескалатори) . Страховити войни са ЖП служителките, гледащи отегчено и леко презрително над изхлузените си на носа очила. Мда. А аз исках само “билет отиване и връщане до Варна за спален вагон”. Отне ми 20 минути лутане (междувременно отнесох и недоволството на няколко ЖП гише-пазителки) за да открия къде точно мога да се сдобия със заветния билет. Кому са нужни големи и четливо изписани табели на ценралната гара на столицата на една европейска страна?

И ВСЕ ПАК

Пътуването с влак си има предимства…

като например:

• Можеш да отваряш прозореца и да оставяш вятъра да ти роши косата и после да се опитваш да го уловиш в шепи.
• Можеш да станеш от мястото си и да се поразтъпчеш, опитвайки се да не изглеждаш много смешен от клатушкането на влака. Да гледаш хората в коридора и дори да намериш интересен събеседник.
• Можеш и да си седиш на мястото и да слушаш какво си говорят хората наоколо като уж се правиш че слушаш музика. Невероятно колко лични неща си споделят пътниците, които се познават едва от няколко часа.
• Можеш да се влюбиш в “ей онова момче през две купета” и тъкмо когато събереш смелост да го заговориш - той да слезе на следващата гара.
• Можеш да поспиш спокойно изтегнат в легло, застлано с недотам чисти чаршафи и изключително чувствително към всички вибрации при потегляне, спиране и движение на влака. Но все пак легло.
• Можеш да прекараш много забавно ако пътуваш с още 5 приятелки в един кушет-вагон през няколко европейски граници в продължение на няколко дни. Лични впечатления - струва си
• Можеш не само да четеш, но и да пишеш и да рисуваш.
• Сигурно можеш да правиш и много други хубави неща за които в момента не се сещам…

Колкото до недостатъците на пътуването с влак…ще ги пропусна…защото всички и без това ги изтъкват. А понякога е хубаво да поограничим негативизма, нали

Съвсем смътно си спомням, че така започваха писмата, които ни караха да си пишем с “непознати другарчета” в началното училище. Не се сещам дали имах такова в България, но много добре помня, че като понаучих английски, започнах да си разменям писма с един кениец- Дънкан. Цялата работа приключи с това, че след като му пратих една снимка (ужасна наистина), той реши че много иска да се ожени за мен. И аз спрях да му пиша от страх да не вземе да изпълни заканата си да дойде в България

По принцип, писането на писма на хартия е нещо с което свикнах от малка.Като се прибави и слабостта ми към хартията…ясно защо последните години в гимназията си пишех много активно с бъдещата ми съквартирантка Сев. Няма нищо по-хубаво от чувството да намериш истинско писмо, в плик в пощенската кутия, да го разкъсаш нетърпеливо и да прочетеш няколкото страници на един дъх. Толкова е тъжно че вече “никой не пише на полковника” (както се казваше в една руска песен).

Може би затова днес толкова много се зарадвах, когато Асето ми показа един много интересен сайт където след безплатна регистрация, можеш да изпращаш пощенски картички на хора от цял свят! Можеш да им напишеш нещо мило, или просто някаква мисъл, ей така…И на човека му става хубавко като я получи!

Това веднага ми напомни за всичките купища картички, които мама имаше от различни приятели по света, с които се беше запознала покрай Есперантото. Обичах да ги разглеждам и си имах любими естествено.

Кой знае…може един ден моите деца да разглеждат моите картички…защото определено мисля да го пробвам този сайт

Днес направих следното велико откритие:

Търсейки близо 5 минути в кое меню на Excel, по дяволите, се намират знаците за неравенство (“<” и “>”) и прозрях…че всъщност се намират на клавиатурката…долу вдясно

Мъдрата мисъл на деня - обяснение защо съм си сменила скин-а на блога:

“Ми той старият нещо изчезна, затова си го смених”

Такива ми ти работи…

*Бележка под линия: Напразните усилия на мoят блокирал от напрежението днес мозък да мисли дадоха тез хм…”свежи” резултати

Светът наистина е малък…

Винаги срещаш съвсем случайно приятелите си на най-неочакваните места…

Хубавите неща се случват точно когато най-малко ги очакваш… 

В това има нещо много успокоително и усмихващо

В последно време София ми изглежда много чужда и негостоприемна. А когато дойдох, бях толкова очарована от малките тесни улички по центъра. Не че сега не съм. Но грозното някак агресивно настъпва и застрашава да погълне представата, която си съзададох за този град и с която предпочитам да живея.

Колите …са навсякъде. Преди като че ли ги нямаше толкова. Сега направо се чудя как да вървя - на ръце ли - за да стигна до работа. Не дай Боже някъде по-далече! И тези моторизираните типове стават от ден на ден по нагли, скоро очаквам и по входовете да започнат да паркират. Мисля с ентусиазъм да се включа в лепенето на стикери по автомобилите, заели цялото пространство!

Писна ми и от милите улични кученца. Пред нашия блок има (само) три и аз всяка вечер се моля да са вечеряли като се прибирам. Онзи ден имах неблагоразумието да вървя пеш по бул. “Сливница” и две “симпатични” помиярчета с ръст на теле ме проследиха почти през целия ми път. Омръзна ми да се оглеждам и ослушвам постоянно. Да дойдат виетнамците, а?

И последно - мръсотията! Не, не глобалния проблем с боклука (може би единствения, с който засега СуперБойко не успява да се справи). А проблема с това, че всеки мърси общата “кочинка” , хвърляйки фасове, хартии, торбички и т.н. Днес чух по БТВ че започвало пролетно почистване на София, което щяло да продължи до 22ри април.Много хубаво, дори бих се включила. Но едно почистване не прави чиста София.

Толкова ни са изкривени съзнанията в това отношение, че когато веднъж видях едно семейство да излиза с 5 годишното си хлапе за да направи уборка зад блока бях изненадана. Учудена дори…

И без малко да забравя - строежите. Имам чувството че се строи за да се настанят в тези апартаменти не хората, а постоянно увеличаващите се коли.

Тъжна работа и не виждам скоро оправия…

Вчера на форума “Кариери” в НДК имаше в пъти повече компании отколкото студенти. Разхождах се покрай скучаещите HR мениджъри и се чудех и аз като тях - Къде са студентите?

Предположения всякакви - ваканции, бригади, “още не са се събудили”, “на работа са до по-късно”. Едно е ясно - всички 120 компании бяха доста разочаровани от рехавата посещаемост, и от липсата не само на подходящи, но и на каквито и да е кандидати.

Наистина не бих могла да си обясня защо нямаше почти никой от връстниците ми, при положение че миналата година се изпотрепваха да ходят и да раздават CV-та. Може би вече осъзнаха, че се намират в по-изгодна позиция на “определящи правилата”.

Дали обаче самите работодатели осъзнават това и какво правят по въпроса? Нe виждам да се полагат някакви усилия в насока задържане на персонала, развитие, подобряване на условията на труд и т.н.

Без да съм навлязла “в дълбоките води на HR мениджмънта”  усещам, че колкото и да се опитват да се предствят за “добри”, “успешни”, “първи” - голяма част от работодателите са един дол дренки. Гледат да те натоварят максимално с работа, да спечелят най-много с минимална инвестиция в човешки ресурс.И нямат и идея за това, че не е достатъчно само да плащаш на работника си, а понякога се налага да се полагат и допълнителни усилия. Чудя се докога ли може да продължава това? Къде са работодателите които ще променят картинката към по-добро и има ли ги изобщо?