“Мило непознато другарче…”
Съвсем смътно си спомням, че така започваха писмата, които ни караха да си пишем с “непознати другарчета” в началното училище. Не се сещам дали имах такова в България, но много добре помня, че като понаучих английски, започнах да си разменям писма с един кениец- Дънкан. Цялата работа приключи с това, че след като му пратих една снимка (ужасна наистина), той реши че много иска да се ожени за мен. И аз спрях да му пиша от страх да не вземе да изпълни заканата си да дойде в България 
По принцип, писането на писма на хартия е нещо с което свикнах от малка.Като се прибави и слабостта ми към хартията…ясно защо последните години в гимназията си пишех много активно с бъдещата ми съквартирантка Сев. Няма нищо по-хубаво от чувството да намериш истинско писмо, в плик в пощенската кутия, да го разкъсаш нетърпеливо и да прочетеш няколкото страници на един дъх. Толкова е тъжно че вече “никой не пише на полковника” (както се казваше в една руска песен).
Може би затова днес толкова много се зарадвах, когато Асето ми показа един много интересен сайт където след безплатна регистрация, можеш да изпращаш пощенски картички на хора от цял свят! Можеш да им напишеш нещо мило, или просто някаква мисъл, ей така…И на човека му става хубавко като я получи!
Това веднага ми напомни за всичките купища картички, които мама имаше от различни приятели по света, с които се беше запознала покрай Есперантото. Обичах да ги разглеждам и си имах любими естествено.
Кой знае…може един ден моите деца да разглеждат моите картички…защото определено мисля да го пробвам този сайт