Вила Вилекула

Снощи като се прибрах от работа не ми се спеше и си пуснах някакви серии на “Sex and the City” , още от първия сезон. Симпатично сериалче,  макар и малко твърде американско и леко наивно на моменти. Та, един от епизодите (The bay of the married pigs) се разказва за женените и single (ох, не се сещам за български еквивалент…което е лошо) хората. Обсъждаха как като срещнеш женени приятели и им кажеш че си single, те ти хвърлят този  “poor single  you” снизходителен поглед. А точно ден преди това с Пецата си говорихме как една обща приятелка я срещнала и и казала че е бременна във втория месец, гледайки я през цялото време с поглед тип “ох, горката тя няма сериозна връзка и скоро няма да ражда”. Въпросното момиче се омъжи за “голямата си любов” (момък, който още преди да се оженят я беше завел да дои кози на село), които леко я води за носа. Та - типична картинка на еснафско щастие.

Тъпо е някак си да те гледат все едно си малоумен, недоразвит или нещо повреден, щом нямаш сериозна връзка. Като се замисля и аз как почти бях се омъжила преди 2 години, почти бях свикнала с мисълта за това и изведнъж - всичко се обърна за 1 ден. Случва се, трябвало е да се случи, не съжалявам. Само понякога ме е яд, че все по-трудно ми е да правя компромиси със себе си. Значи ли че това, че нещо не ми е наред, обаче?

Нямам особено ясен спомен, ама някаква интуиция ми подсказва, че на тази дата преди 6 години ми беше бала (може и на 23-ти да е било взъщност).

Какво си спомням ли?

Роклята - дълга,с много дантела и висока талия. Хубава, но естествено впоследствие неизползваема. Чантата също.

Бижутата - сребро и седеф. Слагам ги рядко…

Обувките - бяха безсрамно евтини на фона на тези, които съученичките ми си бяха купили…И после ходих с тях на салса. Още ги пазя, ама май трябва да ги разкарам че се скъсаха…

Самата вечер…не мога да се сетя дали валеше както сега …по-скоро е възможно да е имало леки превалявания, но нищо съществено.

Бяхме в “Интера” - много лош избор на място. После в една забутана механа на Арбанаси, където между 3 и 5 слушахме една и съща касета с чалга…

После по някое време като се съмна ходихме да ядем и аз шляпах боса (защото заваля) по главната да търся отворен магазин за да купя бутилка шампанско за да черпя едни приятели.

Дам…като цяло съм много против цялата история с баловете. Някакви келеша трошат грешни пари (с които може да се финансира една година обучение в универистета или поне нещо по-смислено) за да се покажат колко са фешън, кул, готени и прочия прояви на излишна показност. Всъщност всички знаят, че родителите са спестявали сума ти време, че родата е помогнала кой с кво може. И че не е важно абитуриента да се чувства добре, важно е комшиите да висят по балконите и да цъкат “вай вай, то наш’то гардже най-хубаво”. Айде без такива…ако цялата дандания е имала смисъл преди 40 години, когато гимназистите не са имали толкова лесно достъп до “живота на големите”, то днес, когато децата си имат гаджета от 6 годишни, за пръв път правят секс на 10 и в междучасията си пийват (в най-добрия случай) бира…цялата тази работа с баловете ми прилича на смешен маскарад и парад на еснафщината

Цялата минала седмица се самообвинявах за факта,че няма да гласувам на изборите за евродепутати.

Резултатите, както и предполагах са разочароващи. Сигурно и аз имам вина за това, че ДПС и “Атака” ще правят сеири след някой друг месец в Брюксел. Не ми се ще да си го представям.

Избирателната активност била ниска…Аз лично гласувах вот на недоверие на тези избори. Как да вярвам на някакви си хора, които лъжат избирателите с кебапчета и чалга. Как да застана зад корумпирани лица или кариеристи и да ги подкрепя да ни представят страната пред Европа. Сигурно има и свестни хора сред кандидатите…Надявам се не всички да са като Слави Бинев. Макар един вътрешен глас да ме кара много да се съмнявам.

В изборното студио на БТВ бяха поканили фолкпевицата Камелия, която си развяваше гърдите в едър план. И за пореден път се убедих, че се задушавам от всепоглъщащата пошлост и простотия в моята мила родна страна.

Колкото да ми е тъжно да го кажа - напоследък все по-често се замислям “защо живея тук”. Скоро отговорът - “защото обичам България” няма да важи…

В този хубав мокър ден излязох да се поразходя из София.

По пътя си срещнах кутия шоколадови трюфели. Любовта ни явно бе взаимна, защото се оказа че са оставили следи по мен.

После открих, че има “Бейлис” с комплект чашки от млечен шоколад.

Чудя се как ли ще вървят двете заедно

…със своя сив рефрен,
защото теб те няма в този празен ден.
В луната отразен те виждам как си още тук
и пак не мога да заспя в цветен сън.

Много любима песен на Ваня Щерева.

Днес дъждът продължи да  разказва истории. И да сближава хората.

Докато чаках 280 на Плиска една възрастна жена ме попита дали може да се приюти под чадъра ми. Стана ми странно и хубаво

Вчера чух история за румънската ИКЕА. Разказа я мениджърът на компанията, която ще изгражда проект за 1 млрд. евро в Букурещ. Разхождайки се между рафтовете, дочул млада жена да споделя със съпруга си, че се чувства европейка. Било така, защото в ИКЕА на хората било демонтрирано доверие в (че няма да опитат да откраднат нищо).
За мое голямо учудване обаче, у нас явно не се демонстрира особено доверие на някои места, където се предполага че се движат основно интелигентни хора с добри обноски. На вратите на тоалетните в лъскавия “Интер Експо Център”  с огромни букви пише нещо от рода на “Пазете тоалетните чисти”. Това си е направо обида към хигиенните ми навици! Бих се радвала ако ме карат да се чувствам като “бял човек” поне в местата, които имат претенции за “европейска” атмосфера.

Днес най-сетне заваля.

Обичам дъжда. Той някак си освобождава и успокоява…като плача, може би.

Харесва ми да гледам как при първите големи капки, паднали върху нажежените тротоари, хората се суетят и чудят къде да се скрият.  Допада ми как ухае след дъжд - някакво особено усещане за близост до утробата на земята.

Днес от много работа пропуснах да видя дали е имало дъга. Някой случайно да я забелязал?

Имам нова любима паразитна дума и тя е “ултра”.

Мразя така.

Спомням си колко трудно ми беше да се откажа от “всъщност”

Напоследък доста мисля върху нещо. което ми бяха подхвърляли отдавна, още преди да започна да се занимавам с журналистика.  Някой ми беше казал “Свободата на словото се простира до кабинета на главния редактор”.

Приемайки това на шега тогава, сега започвам да се замислям не докъде се простира, а има ли я изобщо тази свобода. Колкото и да се говори за независими медии, в най-добрия случай - ако не са обвързани с политически интереси, то те са малко или много под влиянието на рекламодатели и партньори.

Не това, обаче, е най-голямата беда. А по-скоро фактът, че май у нас, ако журналист се опита да изкаже своето крайно мнение по някой въпрос бива или в “по-добрия” случай напсуван и окачествен като непрофесионалист или в по-грубия вариант - просто го бият.

Та това ако е свобода…тая свобода май доста боли…

Тъкмо това си мислех днес на път за работа когато за пореден път се спънах в една стърчаща плочка по бул. “Васил Левски” (има някаква магия в тия плочки, тъкмо си мисля че съм научила къде са неравностите и хоп - някоя изкача и ме изненадва)…

Та, тъкмо си мислех как искам да живея в нормален град, където да мога да вървя по равен и чист тротоар…когато открих в любимата ми градинка до Парламента забелязах странни кръгли стикери по земята. Отначало не се загледах ама после стъпих върху един, на който се оказа изобразено кучешко л***но. Оказа се че са част от кампанията на “За Града” - “Вкарай малко мисъл в този град”. Свежо е и с нетърпение очаквам другите прояви на кампанията. Дано повече хора да ги видят и да вкарат мисъл, че и действие. Не можем вечно да се правим, че не ни влиза в работата нищо, което е извън входната врата на къщата ни, нали?