Вила Вилекула

Всъщност, въпреки, че блогвайки автоматично се причислявам към “черните влечуги”, както колегата с красно име Зюмбюлев нарича блогъри и форумисти мисля че може да съм спокойна, че поне полицията няма да ме подгони.

Ми дааа, в блога ми не пише нито за Странджа, думата протест дори не се среща, няма и намек към опити за подстрекателство към разни нарушаващи обществения ред неща.

И не, това не е така, защото аз не подкрепям протестиращите. Напротив - искрено им се възхищавам и смятам, че именно тези хора са част от малкото останали не-лумпенизирани граждани на нашата мила родина. И не пиша за Странджа не защото ме е страх. Просто не изпитвам желание да пиша за това.

Не изпитвам желание, тъй като в цялата тази работа има нещо ужасно изкривено, грозно и тъжно. Не стига че в Абсурдистан престъпниците си управляват страната, въртят си далаверите и са недосегаеми…ами и в момента в който мислещите, активни хора, които искат да остане нещо от България решат да проявят позиция - се почват циганиите.

Каква ти позиция, какво ти гражданско общество - това не е на мода в България, отскорошна членка на ЕС и бързоразвиваща се икономика в началото на 21ви век.

Знам че да бъдат следени блоговете и привиквани за обяснения пишешещите си е соц-практика. Но не изключвам да продължава да се случва.

Това, в което искрено вярвам и се надявам, обаче, е че тези мислещите хора са достатъчно силни и смели и няма да спрат да отстояват позицията си!

When there is a will, there is a way.

Then…Keep walking

Днес намерих на улицата мъничко врабче.

Лежеше на една страна с отворена човчица и береше душица.

Стана ми жал, но никак не знаех как да му помогна. Отместих го на тротоара, и тъй като носех бутилка с вода, го понапръсках и му налях мъничко в капачката да си пийне ако е жадно. Може би трябваше да го взема със себе си. Или може би не. Дали ще се пребори само за живота си или …

Имаше период, когато се борех за изгубената душа на един човек.  Драпах със зъби и нокти, защото вярвах, че обичайки някого, мога да го накарам да се промени, да повярва в себе си и да бъде щастлив. Беше непосилно тежко и след всички усилия се чувствах изцедена и празна.

Тогава разбрах. Не това е смисълът. Да обичаш и да съчувстваш е едно. И е прекрасно. Но всеки си има черни дупки. И те са си негови. Сам си ги копаеш и сам си излизаш. Или пък ако ти харесва си оставаш и си копаеш още.

Така че, мили мои врабчета, да знаете че колкото и много да ви обичам - не винаги мога да ви спася ако вие не искате. Просто понякога съм твърде заета да спасявам себе си