Искам да се забранят всички рожденни и именни дни до края на месец август!
Ма на какво прилича това - вчера един рожденник, днес още един и двама именници.
Може ли само изкушения.
Шоколадчета After Eight и пияни вишни и таралежки.
Кой може да им устои? Аз защото не мога.
Ммммммм 
Да са живи и здрави колегите 
- Свестните мъже не се срещат на всяка крачка…
-Значи трябва да се ходи по-често пеша!
Днес докато се разхождах близо до НДК видях група тийнове-чернодрешковци (по-скоро пънк отколкото метъл настроени).
Една девойка водеше момъка си на верижка за куче.
И той очевидно се кефеше.
Кучешки живот, а
Винаги досега съм си мислела, че важните неща в живота ми се случват ей така, сами се разплитат и подреждат.
Така се получи със следването ми - мислех,че ще уча в София, за една вечер реших и отидох да се запиша във Варна. После, когато трябваше да дойда в София го реших за един уикенд.
Обикновено упражнението е - сядам и си разделям листа на две - за/против. Задавам си въпроси. Питам хората (даже ми се смеят че съм правела твърде големи проучвания - ми кво пък, искам да знам). Но в крайна сметка - накрая се вслушвам в това, което ми казва интуицията.
Така направих и днес. Трябваше да взема важно решение свързано с работата. По едно време ми стана зле - толкова много се бях забила да го мисля. А той отговорът бил лесен. Сега ми е по-леко.
Дано не забравя защо реших това. Ето това е върешната мотивация
Днес ходих да купувам букет на една колежка, която имаше рожден ден.
Докато седях в тясното павилионче за цветя пред Театър 199 си мислех.
Колко е хубаво да си продавач на цветя.
По цял ден се намираш сред някакви невероятно пъстри и уханни творения на природата (не знам защо, но винаги се удивлявам като гледам как изящно са създадени цветята ).
После, взимаш тези цветя и се опитваш да ги съчетаеш така, че да казват нещо. Да носят послание. Да говорят на човека, за когото са предназначени през малкото оставащ им живот…
Заедно с тези цветове и аромати, ти подаряваш красота и емоция. Колко ли е хубаво да съзнаваш това. И да го правиш ден след ден!
Обаждам се на едни приятели онзи ден и чувам
“О, добре сме. Намираме се в болницата в Малко Търново”
Хм, казвам си. Какво се е случило? И защо са в болница? Дано не е сериозно…
Оказва се, че в Малко Търново болницата се помещава само на първия етаж на сградата, а отгоре има хотелски стаи.
Това в случай, че пътувате натам и ви се наложи
Ако продължават да назначават още мениджъри няма да има кого да менажират.
И ще настане голяма менажерия
Крачат хората със слушалките си.
Аз се чудех защо не се чуваме.
Защото всички слушаме музика?
Тъкмо изгледах Fracture.
Във филма има един монолог, където се казва, че всички винаги чакаме нещо.
Да свърши. Да започне. Да се случи. Да не се случи.
Чакаме напрегнато. Настръхнали. Чакаме със страх. Чакаме с надежда.
Всъщност от цялото това чакане не ни остава време да живеем тук и сега.
Тъкмо ни се случи нещо красиво. Неповторимо и мимолетно.
А ние вече си мислим как ще разкажем за това на приятелите си…
Но именно в тези мигове на случване се измъкваме от чакалнята на живота.
Нямате ли чувството, че тогава времето просто няма значение?
Когато бях в 3-ти клас класната ни казваше:
“Любопитството е признак на ниска култура”.
Тогава това явно ме е респектирало, но сега като се замисля - си е един съвсем възрастен похват да убиеш детското любопитство и да вкараш мислещите и учудващи се на всичко същества в рамките и коловоза на “големите”.
Аз обаче продължавам да съм си някак любопитна. И Слава Богу, че иначе сигурно щеше да ми е много тежко да работя като журналист.
Въпросът обаче остава - докъде любопитството е признак на любознателност и отвореност към света и къде е границата, след която се превръща в “признак на ниска култура”. В повечето случаи се старая да не навлизам в твърде личното пространство на хората, но все пак винаги остава това съмнение…
Така например, отворените прозорци, през които се виждат стаи и хората в тях неудържимо ме привличат. И то не защото очаквам да видя нещо скандално там, да следя някого. Просто са като влизане в друг живот, все едно да надникнеш в кукленска къща, да видиш разиграна сцена от романа, който четеш или пишеш.
Но имам ли право да надничам така в интимното пространство на хората?