Вила Вилекула

Случвало ли ви се е някога да се намирате на ръба на собственото си съзнание. Да знаете къде сте, но да не сте там.  Много странно, но хубаво и доста креативно според мен състояние. Някак си успяваш да се отделиш от конкретностите на материалното и да осъзнаеш неща, които колкото и да са очевидни, остават скрити зад дребните ежедневки.Вчера докато седях, гледах морето и слушах Chambao видях…

Тя седи на дървена пейка в Морската градина. Облечена в черна рокля с триъгълно деколте, стил “Мерлин Монро”. С наниз червени топчета на врата и ромбоидни сребристи обеци. Гледа морето, поглъща го жадно с очи, сякаш иска да се разтвори в него. Облеклото и странно контрастира с лежерните шарени дрехи на туристите, които се щракат с фотоапарати и телефони наоколо. Усмивка. Друга усмивка…Може би затова я гледат странно. Седи и гледа отнесено хоризонта, с дебела книга в ръка. Та кой ти чете книги на морето. То е за “Блясък” , “Космо” и други жълти издания. Мисли, може би за хиляди неща. За бъдещето. За миналото. За ролята си…за това как я виждат хората отвън. За това,че може би само и единствено тя знае каква е отвътре. Дали наистина е това което е, или всичко е някаква представа, насадена от книгите.Образ, който не съществува.Коя е тя?

Отговорът се разми в очертанията на подсъзнанието ми. Някой ме търсеше по мобилния…

Днес намерих на улицата мъничко врабче.

Лежеше на една страна с отворена човчица и береше душица.

Стана ми жал, но никак не знаех как да му помогна. Отместих го на тротоара, и тъй като носех бутилка с вода, го понапръсках и му налях мъничко в капачката да си пийне ако е жадно. Може би трябваше да го взема със себе си. Или може би не. Дали ще се пребори само за живота си или …

Имаше период, когато се борех за изгубената душа на един човек.  Драпах със зъби и нокти, защото вярвах, че обичайки някого, мога да го накарам да се промени, да повярва в себе си и да бъде щастлив. Беше непосилно тежко и след всички усилия се чувствах изцедена и празна.

Тогава разбрах. Не това е смисълът. Да обичаш и да съчувстваш е едно. И е прекрасно. Но всеки си има черни дупки. И те са си негови. Сам си ги копаеш и сам си излизаш. Или пък ако ти харесва си оставаш и си копаеш още.

Така че, мили мои врабчета, да знаете че колкото и много да ви обичам - не винаги мога да ви спася ако вие не искате. Просто понякога съм твърде заета да спасявам себе си

Макар да съм ходила само в толкова страни, колкото могат да се изброят на пръстите на ръцете, от край време си се се чувствам  “гражданин на света”.  Не знам какво е научното определение на този социален феномен, но за мен си е усещане. Да знаеш че си адаптивен, че си достатъчно гъвкав и след известно време можеш да си достатъчно близък с всяко място по света.  Да си изследовател и приятел на местата.

Преди време една психоложка ме накара да нарисувам дърво и по рисунката разтълкува, че съм много привързана към дома и семейството. Вероятно наистина е така. Но също така знам, че пътуванията ми носят някаква мъдрост. Затова трябва да са етап от живота ми.

Сигурно звучи несериозно да тръгнеш да пътуваш ей така …година две… Но си струва…Просто за да срещаш хора. И да слушаш истории! Такива прекрасни истории има, които само чакат да бъдат разказани… Ето, вчера например, светът направо дойде при мен с Виктор. Той е мексиканец, обиколил 50 страни. Запознал се в Китай с Инди (който тогава преподаваше английски там) , гаджето на Ануки ( кенийка с индийски корени, живееща на Острова), с която работих ( но май повече се забавлявах) през прекрасното лято на 2004г. във Варна…И това е само част от историята

Не не става въпрос за филма.

А за една спонтанна среща в свеж майски неделен следобед.

Пролетния дъжд, който е много своенравен, се изля изведнъж, като любов на един дъх…

После улиците останаха мокри и ухаещи.

София е хубава когато е къпана

Отидох да видя Севи и съвсем спонтанно се събрахме 7 жени - аз, Севи, Фанчето, Меган, Катето, Стелчо и нашата пътешественичка Верги.

Освен че много се смяхме, научих и някои доста интересни неща  като например

колко мръсни са пристанищните градове

как се вдигат и свалят платна на яхта

как се вдига котва

в какво се състои изпита за competent crew (както и да се превежда това) на яхта

как се учи английски в полеви условия - или каква е разликата в употребата на kettle и на tea-pot

че притоплянето на храна е вредно, защото създавало приятни условия за живот на бактериите

че в някои райони на Мозамбик има населени места, до които може да се стигне само пеш след 2-3 часа ходене

че са измислили изобретение за вадене на вода от пустинята, което се задвижва от детска въртележка

че Мозамбик е католическа държава, но много хора вярват в магии и различни секти

че традицията мъжете да имат повече от една жена е започнала в миналото, когато религията е повелявала , в случай че брат му умре, мъжът да се ожени за съпругата, за да я защити. А в Мозамбик нямало ограничения колко жени може да има един мъж. При брака с първата само подписвал документ в който посочвал дали тя ще му е единствената жена или ще има и още

че средния брой членове на индийското семейство е между 6 и 8

че самолетния билет до Йоханесбург  струва около 600 евро (само в мечтите ни) а този между Индия и Шри Ланка - около 30 евро

а също така - научих как сливово дърво може да ражда праскови!

Може да съм попропуснала нещо, но и това си беше достатъчно хубаво за 3-4 прекрасно прекарани часа

Съвсем смътно си спомням, че така започваха писмата, които ни караха да си пишем с “непознати другарчета” в началното училище. Не се сещам дали имах такова в България, но много добре помня, че като понаучих английски, започнах да си разменям писма с един кениец- Дънкан. Цялата работа приключи с това, че след като му пратих една снимка (ужасна наистина), той реши че много иска да се ожени за мен. И аз спрях да му пиша от страх да не вземе да изпълни заканата си да дойде в България

По принцип, писането на писма на хартия е нещо с което свикнах от малка.Като се прибави и слабостта ми към хартията…ясно защо последните години в гимназията си пишех много активно с бъдещата ми съквартирантка Сев. Няма нищо по-хубаво от чувството да намериш истинско писмо, в плик в пощенската кутия, да го разкъсаш нетърпеливо и да прочетеш няколкото страници на един дъх. Толкова е тъжно че вече “никой не пише на полковника” (както се казваше в една руска песен).

Може би затова днес толкова много се зарадвах, когато Асето ми показа един много интересен сайт където след безплатна регистрация, можеш да изпращаш пощенски картички на хора от цял свят! Можеш да им напишеш нещо мило, или просто някаква мисъл, ей така…И на човека му става хубавко като я получи!

Това веднага ми напомни за всичките купища картички, които мама имаше от различни приятели по света, с които се беше запознала покрай Есперантото. Обичах да ги разглеждам и си имах любими естествено.

Кой знае…може един ден моите деца да разглеждат моите картички…защото определено мисля да го пробвам този сайт

Може би “сладка носталгия” би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради “шекерджийницата” където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя - то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

“Шекерджийницата” беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в “шекерджийницата” (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

“Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството - смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…”

Явно не само аз страдам от шекер - носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново - непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка

Случайностите играят доста важна роля в живота ни, макар често да се опитваме да отречем това и да се потупаме гордо в гърдите като “господари на собствената си съдба”.

Всъщност дали това са случайности е трудно да се каже. Все повечевярвам че нещата се нареждат според някакъв замисъл, който не ни е известен…Тов аопределено носи успокоение, че няма да бъдем изоставени в страдание и на кръстопът дълго време.

***

Срещнах Лилия в автобуса за Велико Търново.

Жена на 55, с къса бяла коса. Сините и очи излъчват някаква блага светлина. Не приличаше много на българка. Хората, които са живели извън България изглеждат някак по-спокойни, мили и щастливи…

Оказа се че Лилия познава баба Марияна от Дома за възрастни в Дървеница. Преподавали заедно във “външна търговия” заедно. Случайност?Заговорихме се за Марияна - каква дама е, как се отличава от другите.

И така от дума на дума - Лилия ми разказа своята история…

Завършила английска филология, започнала да преподава.Нещо все я теглело навън, искала да се занимава с търговия, с бизнес.Малко преди промените през 1989 се премсетила да работи в “Интерпред” за голяма междунарона петролна фирма.

Тогава била на 40.Било и обидно да секретарства на тази възраст, но преглътнала гордостта си. От тези години останал споменът на срещи с безскрупулни хора, които натрупали богатството си с далавери с парите на обикновените хора.

След известно време съпругът на Лилия решил да отиде да работи в Украйна. Това било шанс за нея и тя го последвала и си намерила “прекрасна работа” - като преподавател и дистрибутор на учебните материали на “Лонгман”. Обикаляла цялата страна и изнасяла лекции пред групи от минимум 80 души.

После отишла в САЩ. И досега е там, там са и децата и. Но чувства че иска да се върне, за да бъде опората тук на семейството си.

***

Лилия твърдо вярва в Бог и смята че той я е изпратил да странства по света, дал и е изпитания, за да я научи каква е нейната мисия и да и даде вярата. В семейството,в което е израстнала (родителите и са били членове на Партията) няма никой религиозен…ала нещата, с които се сблъскала в живота си я направили мъдра.

Няма как да не вярваш, че Бог всеки ден ни дава шанс да открием себе си и вярата си в доброто начало. И ни среща с точните хора, които да ни помогнат за това.

Срещнах баба Марияна в дома за възрастни в Дървеница.

Облечена е в синя памучна рокля на цветя. Носи от тънките подрънкващи гривни (Bangles).Такива гривни продават в индийските магазини, но нейните изглеждат сребърни.Подпира се на бастунче.

Често подпира замислено глава и ме гледа над старите си очила с рогови рамки.

***

Родена е в Швейцария. Баща и бил от Русе, а дядо и Кирил от Трявна.

Понеже баща и пътувал, тя била “добре с езиците”. Знае немски, френски и руски.

Преподавала е немски във “външната търговия”.

От цялата и личност лъха аристократизъм и спокойствие.

***

Да дойде в дома за стари хора решила сама. “Швейцарското възпитание” изиграло роля.

Там (в Швейцария) възрастните хора  се отделяли за да не бъдат никому в тежест. Тук, нашия балкански манталитет е да сме привързани към дома си, казва тя. А всяка привързаност е робство…

***

От време на време жената не може да си спомни думите, някои факти. “Ох, памет моя”, въздиша тя, бърчейки чело в опит да се сети за името на училището, в което е учила.

Въпреки това обаче, разговорът тече леко и приятно, скачаме от тема на тема.

Баба Марияна не може да проумее откъде идва човешката злоба.

“Всеки е преди всичко човек” замислено казва тя. “А моите внуци учат едни неща – компютри и други неща, които обаче нямат реално приложение, топлота нямат, не знам дали ме разбираш”.

Разбирам я, и още как.

***

Пътувала е много и е благодарна че и сега има контакти с хора от цял свят. Езика според нея ти отваря много врати, цял един нов свят. Не може да проумее как в голяма част от българите я няма онази искрица любопитство и откривателски дух, които движат останалата част от света.
***
Говорим си много за българския манталитет.

Ние тук на тези Балкани, от кого да се научим на хубаво – всичко в България е направено със сила. А българина е толкова непоследователен и нелогичен.Например към храната – плаче че няма какво да яде, а цели комати хляб се изхвърлят ей така.

Трудно е да се разбере българина, а още по-трудно е пък да го заобичаш… ***

Много ми беше приятно да се запознаем, мила.Пак заповядай, казва ми старицата на сбогуване.

А аз си мисля- защо не срещам повече такива хора всеки ден…