Вила Вилекула

Боса нова.Пясък.

Вълни.

Коктейли на плажа.

Животът offline е прекрасен

Последният ми уикенд мина под знака на пътуванията. Изчислих че за три дни съм навъртяла към 700- 800 км по пътищата на родината.

Маршрутът беше:

Петък , 13.30ч. - пътуване до Боровец

Събота, 13.00ч. - джип-сафари в Боровец

Събота, 15.00ч. - отпътуване за София

Събота, 18.00ч. - отпътуване за Велико Търново

Неделя, 8.30 ч. - отпътуване за Троянския манастир и Орешак

Понеделник, 8.45ч. - пътуване В.Търново-София  (което беше не 3 а 4 часа, поради факта, че ремонтират Лъвов мост)

Поводът да съм на Боровец, беше нещо като мини-семинар, организиран от Colliers , които бяха решили да поканят 20тина колеги журналисти и да ни обяснят някои основни неща за пазара на имоти. Похвална инициатива Съчетана с екстремно изживяване - джип-сафари през гората. Добре че бях в закрит джип, защото имаше и колеги, които нямаха това щастие, а на моменти бяхме твъърде близко до природата ;)  Стигнахме до едно място, наречено “Черната скала”, от което уж едно време хвърляли комунисти. Невероятно красиво и спокойно, както може да се види тук.  Трябва май по-честичко да ходя на такива места.

В неделя пък осъществихме дълго плануваното посещение на Троянския манастир. От там съм малко разочарована, тъй като не даваха да се правят снимки, дори в двора (а беше красиво). Затова пък на Орешака разгледахме всички палати с изложени предмети - от казан за ракия до много интересни китайски статуетки, издялани от корени, които бяха дарение на колекцията.

На връщане обядвахме в непритенциозно крайпътно ресторантче, а жегата в колата борихме с отворени прозорци и циганска (натурална и оригинална:) ) музика. Не искам да си представям как сме изглеждали отстрани

Краков

Невероятен град…

Засега само в снимки.

Историите скоро:)

Обичам да пътувам с влак…

НО

Последното ми опит за закупуване на билет беше същински подвиг.

Софийската централна гара си е като бойно поле (макар че само ден преди да ида за билет Петър Мутафчиев демонстративно беше открил новите модерни ескалатори) . Страховити войни са ЖП служителките, гледащи отегчено и леко презрително над изхлузените си на носа очила. Мда. А аз исках само “билет отиване и връщане до Варна за спален вагон”. Отне ми 20 минути лутане (междувременно отнесох и недоволството на няколко ЖП гише-пазителки) за да открия къде точно мога да се сдобия със заветния билет. Кому са нужни големи и четливо изписани табели на ценралната гара на столицата на една европейска страна?

И ВСЕ ПАК

Пътуването с влак си има предимства…

като например:

• Можеш да отваряш прозореца и да оставяш вятъра да ти роши косата и после да се опитваш да го уловиш в шепи.
• Можеш да станеш от мястото си и да се поразтъпчеш, опитвайки се да не изглеждаш много смешен от клатушкането на влака. Да гледаш хората в коридора и дори да намериш интересен събеседник.
• Можеш и да си седиш на мястото и да слушаш какво си говорят хората наоколо като уж се правиш че слушаш музика. Невероятно колко лични неща си споделят пътниците, които се познават едва от няколко часа.
• Можеш да се влюбиш в “ей онова момче през две купета” и тъкмо когато събереш смелост да го заговориш - той да слезе на следващата гара.
• Можеш да поспиш спокойно изтегнат в легло, застлано с недотам чисти чаршафи и изключително чувствително към всички вибрации при потегляне, спиране и движение на влака. Но все пак легло.
• Можеш да прекараш много забавно ако пътуваш с още 5 приятелки в един кушет-вагон през няколко европейски граници в продължение на няколко дни. Лични впечатления - струва си
• Можеш не само да четеш, но и да пишеш и да рисуваш.
• Сигурно можеш да правиш и много други хубави неща за които в момента не се сещам…

Колкото до недостатъците на пътуването с влак…ще ги пропусна…защото всички и без това ги изтъкват. А понякога е хубаво да поограничим негативизма, нали

Може би “сладка носталгия” би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради “шекерджийницата” където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя - то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

“Шекерджийницата” беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в “шекерджийницата” (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

“Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството - смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…”

Явно не само аз страдам от шекер - носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново - непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка

Днес бях на кратка командировка до Самоков и обратно.

Странно, но изобщо не съм сигурна дали това се случи или съм го сънувала -толкова нереални и различни от обичайния ми свят ми се видяха нещата по пътя. 

Нямах никакво време за разглеждане и усещане атмосферата на града, но ако трябва да нарисувам с много едри щрихи цялото пътуване, резултатът би бил нещо такова:

язовир “Искър”, който ни съпроводи по една дълга отсечка от пътя - отвратителни завои (дори на “Шипка” са по-приятни)- странни зимни пейзажи с есенни листа - картофи - пропаднал път с голяма дупка - грозно порутено общежитие - още грозни стари блокове - магазини с шарени стоки - лъскави джипове с дебеловрати шофьори - странно заглеждащи колата ни хора - пусти улици - огромна “Община” в соц-стил (интериорът ми напомни за стария “Пионерски дом” в Търново) - нелепо претенциозна сграда на читалището - “показен” магазин (така и не разбрах какво “показват” там) - стара турска чешма - джамия - усещане за друг свят - часовник спрял преди поне 40 години - тягостно чувство на разруха и изоставеност лъхащо отвсякъде.

Дано не ми се сърди някой самоковец като прочете това. Истината е, че града ме заинтригува и бих отишла да го разгледам. Този път наистина