Вила Вилекула

Много просто - щурмувате мъжката.Вчера, бързайки за концерта на Бебел, щурмувахме от раз мъжката тоалетна на McDonalds на Севастопол. Един момък понече да влезе, но аз любезно му обясних, че дамската е “препълнена, а ние бързаме” и той като ми се заизвинява…неудобно ми стана чак…(Ми наистина беше отчайващо зле - имахме по-малко от 5 минути, а преди нас три тийнейджърки, които очевидно не бързаха за никъде).

Винаги става така - когато се извие опашка пред дамската тоалетна, момичетата без много да му мислят се насочват и към мъжката. Тогава, питам се, защо просто не правят дамските тоалетни с два пъти повече кабинки от мъжките примерно…това може би би решило отчасти проблема

И докато съм на тази не толкова приятна тема, да споделя най-абсурдното нещо, което ми попадна напоследък.

Списание “Ютилитис”

Тема на броя: “Обществените тоалетни и бизнесът”

Просто щях да умра при това заглавие, но ме чакаше нова изненада. Открих че има “Световна тоалетна организация” ( и World Toilet Summit и World Toilet Day ;)), а от страниците на списанието председателят и гръмко обясняваше, че “тоалетната е свещено право на всеки жител на планетата”.

Такива ми ти работи…

Живея доста близо до спешния център до кръговото на Сточна гара.Тази вечер, на път към къщи с едни приятели видяхме на “Васил Левски”, буквално на метри от този спешен център да лежи припаднала жена.

Решихме за всеки случай да се обадим в “Бърза помощ”, защото не знаехме дали жената не е наистина зле.

Разговорът протича горе-по следния начин (представено само от наша страна, сетете се сами за отговорите отсреща)

-Ало, добър вечер. Намираме се на “Васил Левски”, близо до сточна гара, тук на тротоара лежи жена…Не мърда…Не е контактна…Да, не знаем какво и е…Може да е пила…Няма ли да дойдете - все пак това е доста близо до вас…Не, не можем да определим, не сме специалисти…Размърда се, но не знаем какво може да е пила…Кога  да ви очакваме…Номерът ми е 088XXXXXX…Ок… В общи линии казаха че ще дойдат ако и когато решат.

През това време жената се размърда (очевидно беше доста пияна). Успя да седне и дори ни изфъфли, че иска цигара. Обяснихме и, че сме викнали “Бърза помощ”, при което тя ни изгледа с насмешка и каза с най-горчивата усмивка, която съм виждала наскоро: “Ха, каква “Бърза помощ” бе, тия са “Смъртна помощ” .

Не искам да съдя никого, защото знам колко тежка е тази професия, как лекарите са нископлатени и сигурно в този спешен център получават по стотици подобни обаждания на ден. Само че, не мога да не се запитам как точно успяват да преценят кое наистина е спешно и кое може да мине без да се ходи, между другото Защото ми се беше случило (този път във Варна, отново на метри от Окръжна болница) да звъня в “Бърза помощ” заради възрастна жена, която се задушаваше. Tе най-спокойно ми обясниха да се обадя на личния и лекар. Когато се свързах с него ми казаха, че “няма как  да излезе, защото има приемни часове”.  Слава Богу, жената се оправи, но аз само се моля да не се случва нещо сериозно, че не знам дали ще съм от късметлиите, при които “Бърза помощ” ще реши че си струва да иде.

Не обичам да пия много чай. Може би е наследство от майка ми, според която чай се пие само ако те боли гърло.Или пък всъщност - не че не обичам, просто нямам навик да пия. Но пък нали навиците са затова - да се създават.

И ето, днес  се престраших да ида в магазинчето за чай. След като подуших почти всички прекрасни чайове на едната лавица (Йоги, черен с шоколад, бял, зелен с жасмин и прочие) си купих малко зелен с кокос (странно, никак не обичам кокос, но този чай ухаеше абсолютно вълшебно).

Заедно с чая си купих и една малка бяла лъжичка, много симпатична. Но възниква проблем - нямам хубава тенекиена кутия за чай Миналата седмица в магазина за 1 евро на “Раковска” открих жестоки кутии - бели с ярко зелени капачета и надписи Coffee и Tea. Както можете да се досетите - взех си само кутия за кафе и сега ме е яд ужасно…защото няма вече такива :(  Някой да има идея къде се продават закачливо-симпатични кутии за чай които не са целите в китайски йероглифи (нямам нищо против братския китайски народ, просто не ме кефят тези кутии)?

А иначе като се замисля може би най-хубавия чай, който някога съм пила беше хималайския в Апарт:ментал А, и чаят с масала и мляко на Ануки, който пихме преди тя да си тръгне от Варна през лятото на 2004-та.

Искам след време да се обърна назад и да имам повече хубави спомени с чай

- Свестните мъже не се срещат на всяка крачка…

-Значи трябва да се ходи по-често пеша!

Винаги досега съм си мислела, че важните неща в живота ми се случват ей така, сами се разплитат и подреждат.

Така се получи със следването ми - мислех,че ще уча в София, за една вечер реших и отидох да се запиша във Варна. После, когато трябваше да дойда в София го реших за един уикенд.

Обикновено упражнението е - сядам и си разделям листа на две - за/против. Задавам си въпроси. Питам хората (даже ми се смеят че съм правела твърде големи проучвания - ми кво пък, искам да знам). Но в крайна сметка - накрая се вслушвам в това, което ми казва интуицията.

Така направих и днес. Трябваше да взема важно решение свързано с работата. По едно време ми стана зле - толкова много се бях забила да го мисля. А той отговорът бил лесен. Сега ми е по-леко.

Дано не забравя защо реших това. Ето това е върешната мотивация

Днес ходих да купувам букет на една колежка, която имаше рожден ден.

Докато седях  в тясното павилионче за цветя пред Театър 199 си мислех.

Колко е хубаво да си продавач на цветя.

По цял ден се намираш сред някакви невероятно пъстри и уханни творения на природата (не знам защо, но винаги се удивлявам като гледам как изящно са създадени цветята ).

После, взимаш тези цветя и се опитваш да ги съчетаеш така, че да казват нещо. Да носят послание. Да говорят на човека, за когото са предназначени през малкото оставащ им живот…

Заедно с тези цветове и аромати, ти подаряваш красота и емоция. Колко ли е хубаво да съзнаваш това. И да го правиш ден след ден!

Тъкмо изгледах Fracture.

Във филма има един монолог, където се казва, че всички  винаги чакаме нещо.

Да свърши. Да започне. Да се случи. Да не се случи.

Чакаме напрегнато. Настръхнали. Чакаме със страх. Чакаме с надежда.

Всъщност от цялото това чакане не ни остава време да живеем тук и сега.

Тъкмо ни се случи нещо красиво. Неповторимо и мимолетно.

А ние вече си мислим как ще разкажем за това на приятелите си…

Но именно в тези мигове на случване се измъкваме от чакалнята на живота.

Нямате ли чувството, че тогава времето просто няма значение?

Когато бях в 3-ти клас класната ни казваше:

“Любопитството е признак на ниска култура”.

Тогава това явно ме е респектирало, но сега като се замисля - си е един съвсем възрастен похват да убиеш детското любопитство и да вкараш мислещите и учудващи се на всичко същества в рамките и коловоза на “големите”.

Аз обаче продължавам да съм си някак любопитна. И Слава Богу, че иначе сигурно щеше да ми е много тежко да работя като журналист.

Въпросът обаче остава - докъде любопитството е признак на любознателност и отвореност към света и къде е границата, след която се превръща в “признак на ниска култура”. В повечето случаи се старая да не навлизам в твърде личното пространство на хората, но все пак винаги остава това съмнение…

Така например, отворените прозорци, през които се виждат стаи и хората в тях неудържимо ме привличат. И то не защото очаквам да видя нещо скандално там, да следя някого. Просто са като влизане в друг живот, все едно да надникнеш в кукленска къща, да видиш разиграна сцена от романа, който четеш или пишеш.

Но имам ли право да надничам така в интимното пространство на хората?

В петък имах “щастието” да посетя въпросните два магазина.

Да, заплащането не ми позволява да си пазарувам маркови дрехи, затова понякога минавам през тези магазини.

Обаче в повечето случаи настроението ми следва траекторията ентусиазъм-отрезвяване-ужасно разочарование-лека тъга с горчив привкус.

Последното посещение не беше изключение. В Sprider макар да има някакви що годе прилични попадения, имам чувството, че по-голямата част са парцали, които ще се разпаднат на второто пране (може и да не съм далеч от истината). Освен това май обслужването не е на много високо ниво ( а аз съм злопаметна, помня как веднъж едва не ме изгониха, когато почти се бях прежалила да дам 50 лева за една нищо-особено-не-е рокля). Как да е - пробвах няколко неща, накрая си купих една бяла пола, едно от малкото прилично изглеждащи неща в магазина.

В Terranova - подобна драма. Там всичко намаленко, хубавко, шаренко цветничко. Е, да ама аз нещо не можах да се видя на черешки, сърчица, ябълки, точки и чертички. Нито на воланчета и финтифлюшки. Как да е - да кажем,че бих ги преживяла ако имаха мъъъничко по-големи номерца на някои от тениските. Язък - ако не си 50 кила не можеш да си пазариш в Terranova. Тва е положението! А, да …пробвах един потник и се оказа че е толкова зле ушит, че страничния ръб се намираше горе долу където трябваше да ми е деколтето.

Отказах се от фешън напънит. Може да е за добро - и без това гардеробчето се пука по шевовете

Не съм особен фен на блондинките, но напоследък две крилати руси мисли ми се въртят из главата:

Роди ме мамо тъпа, аз сама ще се изруся.

И бисерът на Нана, когато я попитах защо си е сменила цвета на косата:

-Казаха ми, че “русо гладно нема, та затова” :) 

Да взема и аз ли да последвам тоя пример?!