Вила Вилекула

По примера на Вера и няколко дни след Световния блогоден и аз реших да сложа тук някои интересни за мен блогове.

Ето ги и тях:

A sort of fairytale  - повечко снимки, отколкото писанки. Много хубави при все това

Funky colours - още един по-скоро визуален отколкото описателен блог на един малдеж от Бургас

Зелената вещичка, тип “Фея”  - с това момиче се запознах на едно интервю за работа, после случайно намерих блога и в нета. Светът е малък, ама съвсем наистина.

Свърталището за чорапи  - увлекателно:) Спечели ме с една статия за моловете (ех тези професионални изкривявания…)

Галерия на усмивките - в момента бих го описала като “приключенията на едно дребосъче на американска земя”

Такива ми ти работи…и още има, ама айде на порции, да не присяда

Случвало ли ви се е някога да се намирате на ръба на собственото си съзнание. Да знаете къде сте, но да не сте там.  Много странно, но хубаво и доста креативно според мен състояние. Някак си успяваш да се отделиш от конкретностите на материалното и да осъзнаеш неща, които колкото и да са очевидни, остават скрити зад дребните ежедневки.Вчера докато седях, гледах морето и слушах Chambao видях…

Тя седи на дървена пейка в Морската градина. Облечена в черна рокля с триъгълно деколте, стил “Мерлин Монро”. С наниз червени топчета на врата и ромбоидни сребристи обеци. Гледа морето, поглъща го жадно с очи, сякаш иска да се разтвори в него. Облеклото и странно контрастира с лежерните шарени дрехи на туристите, които се щракат с фотоапарати и телефони наоколо. Усмивка. Друга усмивка…Може би затова я гледат странно. Седи и гледа отнесено хоризонта, с дебела книга в ръка. Та кой ти чете книги на морето. То е за “Блясък” , “Космо” и други жълти издания. Мисли, може би за хиляди неща. За бъдещето. За миналото. За ролята си…за това как я виждат хората отвън. За това,че може би само и единствено тя знае каква е отвътре. Дали наистина е това което е, или всичко е някаква представа, насадена от книгите.Образ, който не съществува.Коя е тя?

Отговорът се разми в очертанията на подсъзнанието ми. Някой ме търсеше по мобилния…

Митко (обяснява защо приятелката му закъснява): Абе Ели ще се забави, щото нали кара шофьорски курсове и днес май е нещо на регулировчик…Любо ( любопитно): И той какво точно и регулира?

***

Влади обяснява особеностите на своя нов автомобил:

При мен педалите са обратни!

Когато бях в 3-ти клас класната ни казваше:

“Любопитството е признак на ниска култура”.

Тогава това явно ме е респектирало, но сега като се замисля - си е един съвсем възрастен похват да убиеш детското любопитство и да вкараш мислещите и учудващи се на всичко същества в рамките и коловоза на “големите”.

Аз обаче продължавам да съм си някак любопитна. И Слава Богу, че иначе сигурно щеше да ми е много тежко да работя като журналист.

Въпросът обаче остава - докъде любопитството е признак на любознателност и отвореност към света и къде е границата, след която се превръща в “признак на ниска култура”. В повечето случаи се старая да не навлизам в твърде личното пространство на хората, но все пак винаги остава това съмнение…

Така например, отворените прозорци, през които се виждат стаи и хората в тях неудържимо ме привличат. И то не защото очаквам да видя нещо скандално там, да следя някого. Просто са като влизане в друг живот, все едно да надникнеш в кукленска къща, да видиш разиграна сцена от романа, който четеш или пишеш.

Но имам ли право да надничам така в интимното пространство на хората?

Ходихме на “Лодки” да отпразнуваме с леко закъснение моя ден-ден:)Събрахме се доста хора, макар че аз уж мислех че почти никой не е останал в София - всички са я по чужбините, я в отпуска.

Обаче - Стаси, Лина, Митко, Момчи, Краси, Цвети, Катето, Петя, Марайке и Любо -прилична компанийка се получи. Стана доста смешно , защото Петя не знаела какво е “Лодки” и през цялото време си мислела, че ще ходим на Панчарево да гребем нещо си…това в неделя в 8 вечерта

След като недоразуменията бидоха разяснени си пийнахме - кой по мента, кой по бира и го ударихме на сладка приказка, така че хич не ни се тръгваше. Хубаво си е на “Лодките” , не се чува обичайния шум на София, така че някак забравяш къде си…само да не бяха тез пусти комари (мисля че този път минах метър, но следващия - едв али ще ми простят )

И толкова хубаво ми стана. Въпреки че бях написала в смс-а да не ми носят подаръци - всички се появиха с торбички, торбенца и торбиченца. Толкова неочаквано…

Сега съм горд собственик на още една (само че миниатюрна) кутийка за бижута, чифт странни обеци от кост с доста садистичен начин на закопчаване, зелено саксийно цвете от неизвестен вид, свещник с ароматно масло, огромно красиво ветило с йероглифи и книгата “Как да мислим като Леонардо Да Винчи”.

Ето затова не обичам да ме питат “Какво искаш за подарък?” . Най-хубавите подаръци са ми изненадите

Плажно масло беше най-странният подарък, който получих за 25-тия си рожден ден. Изборът на подарък бе наложен от сериозното слънчево изгаряне, което получих на джип-сафарито в Боровец (абсолютно автентичен селскостопански тен на потник си нося ).

Останалите хубавинки бяха:

Огромен пъзел от 1000 парчета - картинката е с мостовете на прага. Искрено се надявам да посетя града наживо, преди да съм успяла да го наредя.

Mp3 Player - е, няма IPod , какво да се прави, но и Samsung върши добра работа. Най-хубавото е, че някой разсеян китаецбеше сложил 2-гигабайтов плеър в кутия за -гигабайтов. Така че получих бонус 1GB памет

Лампа с абажур от кожа от “Дар за горене”. Прекрасно, сега само трябва да намеря течен парафин за да я мажа редовно.

Шал, червен - пак от там

Гривна - имитация на сребро и още една - кожена от Орешака.

Познавайки моята мания за бижута (която си заслужава отделен пост) приятели ми подариха дървено ковчеже (доста големичко - колкото малка дамска чанта) за бижута. Плюс един чифт прекрасни обеци, разбира се (може би 100тния чифт) и едно такова висящо водно конче, което си закачих на абажура.

Слушалки ми подариха, но днес вече успях да ги скапя - този път китайците не се бяха постарали много.

А, да не забравя металическите моливи и скицник с 12 листа във формата на картички - доста мило и оригинално от страна на Асето и Мо.

И много усмивки, очаквани и неочаквани смс-и и обаждания и пожелания!

Има неща, които никога няма да разбера.

Като например да си качваш краката по таблото на автомобила.

Лято. Жега в центъра на София. Лъскава черна кола с претенциозен собственик.

Радост за окото, примерно…

Почти…

На хубавото черно табло стърчи крак!И това е гледка, която се среща доволно честичко напоследък.

Да, ок…горещо е разбирам. Сигурно е мит този крак.

Обаче ми е селско. Миризливо и грозно, ше ма извините…

Цялата история с блогърите и МВР ме накара да се замисля колко е хубаво, че все пак в тази абсурдна държава има хора, които са способни да погледнат малко извън собствената си паничка и да се обединят около една идея и кауза.

Хубаво е, че ги има, защото това е тъй нареченото ни гражданско общество. Надявам се са много повече от хората, които са в списъка с реакциите на тази грозна проява на полицейщина.

Само че какво следва? Отговор или някакво официално становище от страна на Министерство на вътрешните работи липсва, не вярвам и да се получи. Всички ще си мълчат като бити задници най-малкото по три причини: първо - според мен за тях случилото се е няк’ва дреболия, а тия блогъри ще млъкнат скоро кат видят, че вече никой не им обръща внимание; второ - защото според мен случилото се илюстрира колко неграмотно са се отнесли органите на реда в случая - а никой не се кефи да си признае колко е глупав, нали ; трето - лято е бе хора, следователно на въпросните господа повече от всякога не им се занимава със сложни интелектуални дейности, включващи участието на повече от 3 от и без това оскъдните им мозъчни клетки.

Та…седя си и си мисля - какво ще произлезе от цялата тази работа. Дали ще е “всяко чудо за три дни” както изрази опасение един колега? Или ще се промени все пак нещо? Когато говорих с един колега за протестите за Странджа той каза “Знаеш ли, за пръв път тези протести може да успеят да спасят парка…”  И ние, надявам се, ще успеем да спасим личната си свобода и желание да имаме мнение тук и сега в България.

Съзнавам,че с този пост може би ще обидя някои “die hard” фенове на лицето Слави Трифонов, все още подвизаващо се като водещ на едно шоу по БТВ.

По принцип харесвам хората които успяват да се издигнат и преуспеят малко или много на базата на лични качества. Въпросния Слави Тр. може и да е от тях. Харесвах шоуто му до момента, в който не се самовъзприе и самообяви за инстанция и не започна да ми дава акъл от екрана какво да мисля, какво да правя и как да живея. Стана твърде компетентен по всички възможни въпроси на житието човешко.

От тогаз гледам да го избягвам и седя и се чудя как все още има хора, които му се възхищават…Добре, че не гледам почти телевизия да се ядосвам излишно.

Как да е де - мисълта ми беше за последната изцепка на господина - а именно да си води шоуто с тъмни очила. Оки, да кажем, че го разбирам и му съчувствам че има толкова сериозни проблеми с очите, искрено се надявам да оздравее човека, ама…не мога да си отговоря на един единствен въпрос:

Кое, г-н Трифонов,  налага да водите шоуто си лично, след като имате сериозни здравословни проблеми? Нима екипът не е достатъчно добър да се справи сам? Или не сте достатъчно добър мениджър да ги управлявате от разстояние?

Един приятел шотландец казваше:

There are two types of people that wear sunglasses in a room- first type are blind people, the second are arseholes.

Замислих се много дали фактът, че Слави води шоуто си с тъмни очила е следствие само на това, че има проблем с очите. Или по-скоро че спада към този втория тип хора

Всъщност, въпреки, че блогвайки автоматично се причислявам към “черните влечуги”, както колегата с красно име Зюмбюлев нарича блогъри и форумисти мисля че може да съм спокойна, че поне полицията няма да ме подгони.

Ми дааа, в блога ми не пише нито за Странджа, думата протест дори не се среща, няма и намек към опити за подстрекателство към разни нарушаващи обществения ред неща.

И не, това не е така, защото аз не подкрепям протестиращите. Напротив - искрено им се възхищавам и смятам, че именно тези хора са част от малкото останали не-лумпенизирани граждани на нашата мила родина. И не пиша за Странджа не защото ме е страх. Просто не изпитвам желание да пиша за това.

Не изпитвам желание, тъй като в цялата тази работа има нещо ужасно изкривено, грозно и тъжно. Не стига че в Абсурдистан престъпниците си управляват страната, въртят си далаверите и са недосегаеми…ами и в момента в който мислещите, активни хора, които искат да остане нещо от България решат да проявят позиция - се почват циганиите.

Каква ти позиция, какво ти гражданско общество - това не е на мода в България, отскорошна членка на ЕС и бързоразвиваща се икономика в началото на 21ви век.

Знам че да бъдат следени блоговете и привиквани за обяснения пишешещите си е соц-практика. Но не изключвам да продължава да се случва.

Това, в което искрено вярвам и се надявам, обаче, е че тези мислещите хора са достатъчно силни и смели и няма да спрат да отстояват позицията си!

When there is a will, there is a way.

Then…Keep walking