Вила Вилекула

Крачат хората със слушалките си.

Аз се чудех защо не се чуваме.

Защото всички слушаме музика?

Тъкмо изгледах Fracture.

Във филма има един монолог, където се казва, че всички  винаги чакаме нещо.

Да свърши. Да започне. Да се случи. Да не се случи.

Чакаме напрегнато. Настръхнали. Чакаме със страх. Чакаме с надежда.

Всъщност от цялото това чакане не ни остава време да живеем тук и сега.

Тъкмо ни се случи нещо красиво. Неповторимо и мимолетно.

А ние вече си мислим как ще разкажем за това на приятелите си…

Но именно в тези мигове на случване се измъкваме от чакалнята на живота.

Нямате ли чувството, че тогава времето просто няма значение?

Когато бях в 3-ти клас класната ни казваше:

“Любопитството е признак на ниска култура”.

Тогава това явно ме е респектирало, но сега като се замисля - си е един съвсем възрастен похват да убиеш детското любопитство и да вкараш мислещите и учудващи се на всичко същества в рамките и коловоза на “големите”.

Аз обаче продължавам да съм си някак любопитна. И Слава Богу, че иначе сигурно щеше да ми е много тежко да работя като журналист.

Въпросът обаче остава - докъде любопитството е признак на любознателност и отвореност към света и къде е границата, след която се превръща в “признак на ниска култура”. В повечето случаи се старая да не навлизам в твърде личното пространство на хората, но все пак винаги остава това съмнение…

Така например, отворените прозорци, през които се виждат стаи и хората в тях неудържимо ме привличат. И то не защото очаквам да видя нещо скандално там, да следя някого. Просто са като влизане в друг живот, все едно да надникнеш в кукленска къща, да видиш разиграна сцена от романа, който четеш или пишеш.

Но имам ли право да надничам така в интимното пространство на хората?

Макар че от 8 минути е вече Tuesday се чувствах някак длъжна да споделя…

То не е точно хайку, а нещо, което съм написала в един друг дъждовен ден, само че през май:

дъждът пада на едри тежки капки
а хората бягат от него
сякаш ще им направи нещо
той е толкова нежен всъщност…

Днес поставих световен рекорд по най-бързо купуване на обувки.

Влязох в магазина на път за една среща. Харесах си модел. Попитах за номер. Нямаха от този цвят. Бяха ми големи. Попитах пак за номер. Този път нямаха и от този цвят. Накрая си избрах кафевички. Галошки. Останах с тях. Платих. Написаха ми гаранционната карта. Пожелахме си “лека вечер”.

Всичко това за не повече от 5 минути!

Очевидно пред перспективата да газя босичка в дъжда (който макар и летен, е доста студен) се стопява всяка женска суета.

Днес мисля че станах професионална скачачка на дълъг скок.

Просто нямаше как - с тези локви по улиците.

Всичките ми обувки са мокри и подгизнали. Май единственият начин да се спася е да си купя гумени ботуши за риболов

Засега само се уча да скачам през локвите и да запазвам равновесие след скока.

А терен за тренировки - колкото щеш - такива хубави дупки изкопаха по “Шишман” напоследък. А на “Иван Вазов” ако бяха малко по-дълбоки, можеше дори да ги ползваме за басейн

В петък имах “щастието” да посетя въпросните два магазина.

Да, заплащането не ми позволява да си пазарувам маркови дрехи, затова понякога минавам през тези магазини.

Обаче в повечето случаи настроението ми следва траекторията ентусиазъм-отрезвяване-ужасно разочарование-лека тъга с горчив привкус.

Последното посещение не беше изключение. В Sprider макар да има някакви що годе прилични попадения, имам чувството, че по-голямата част са парцали, които ще се разпаднат на второто пране (може и да не съм далеч от истината). Освен това май обслужването не е на много високо ниво ( а аз съм злопаметна, помня как веднъж едва не ме изгониха, когато почти се бях прежалила да дам 50 лева за една нищо-особено-не-е рокля). Как да е - пробвах няколко неща, накрая си купих една бяла пола, едно от малкото прилично изглеждащи неща в магазина.

В Terranova - подобна драма. Там всичко намаленко, хубавко, шаренко цветничко. Е, да ама аз нещо не можах да се видя на черешки, сърчица, ябълки, точки и чертички. Нито на воланчета и финтифлюшки. Как да е - да кажем,че бих ги преживяла ако имаха мъъъничко по-големи номерца на някои от тениските. Язък - ако не си 50 кила не можеш да си пазариш в Terranova. Тва е положението! А, да …пробвах един потник и се оказа че е толкова зле ушит, че страничния ръб се намираше горе долу където трябваше да ми е деколтето.

Отказах се от фешън напънит. Може да е за добро - и без това гардеробчето се пука по шевовете

Навън е

мокро

мрачно

и студено.

Но у дома е топло. Запалих си свещи. Направих си зелен чай в зелената чаша, която Пеца ми донесе отвъд океана. Пуснах си Сезариа Евора.

И гледам Александър Невски на фона на индиговото небе.

Един от моментите, в които нито можеш да отнемеш, нито да прибавиш нещо за да стане по-хубаво.

Днес, докато чаках Асето и сестричката и за да осъществим плана “Изложба испански майстори- магазин за венецианско стъкло Punto Accessori (на “Шипка” 6)- Апарт: ментал” си купих от една сергия на Софийския стиховете на Далчев.

Обичам много Далчев - толкова градски поет. Излющените фасади, задните дворове и старите ръждясали софийски тераси са в неговите стихове. А строфите му се прокрадват по тесните павирани улички по центъра. Особено през уикенда и преди да завали…

Днес валя. Затова и стихотворението, което по изключение (хич не съм много поетично ограмотена, признавам:) ) публикувам тук е дъждовно.

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълват цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

Не съм особен фен на блондинките, но напоследък две крилати руси мисли ми се въртят из главата:

Роди ме мамо тъпа, аз сама ще се изруся.

И бисерът на Нана, когато я попитах защо си е сменила цвета на косата:

-Казаха ми, че “русо гладно нема, та затова” :) 

Да взема и аз ли да последвам тоя пример?!